Рик Риърдън - Досиетата на героя

За синия отбор се състезаваха хижите на Хефест, Аполон и Хермес, както и аз — единственото в лагера дете на Посейдон. Лошите новини бяха, че както никога хижите на Атина и Арес се бяха обединили срещу нас в червения отбор, заедно с децата на Афродита, Дионис и Деметра. Хижата на Атина държеше другото знаме, а техен капитан бе моята приятелка Анабет.

Тя не е някой, когото бихте искали за враг.

Точно преди играта, тя дойде при мен.

— Хей, водорасляк!

— Кога ще спреш да ме наричаш така?

Тя добре знае, че мразя този прякор, най-вече защото така и не мога да му измисля достоен отговор. Като дъщеря на Атина, тя не ми оставя много възможности. „Бухалова главо“ и „Мъдро момиче“ не звучат много обидно.

— Знаеш, че го обичаш! — тя ме блъсна с рамо, което, предполагам, трябваше да е приятелски жест, но понеже бе в пълно бойно снаряжение, всъщност бе болезнено. Сивите й очи блеснаха под шлема. Русата й опашка падаше над едното рамо. Да изглеждаш сладък в доспехи не е проста работа, но Анабет успява да го постигне.

— Знаеш ли какво — тя снижи глас, — довечера ще ви премажем, но ако заемеш някоя по-безопасна позиция… например на десния фланг… ще се погрижа да не те млатят много.

— Е, благодаря ти — казах, — но аз излизам за победа.

Тя се усмихна.

— Тогава ще се видим на бойното поле.

Тя притича обратно до съотборниците си, които се засмяха и вдигнаха поздравително ръце. Никога не я бях виждал толкова щастлива, като че шансът да ме набие е най-хубавото нещо, което се е случвало в живота й.

Бекендорф застана до мен с шлем в ръка.

— Тя те харесва, човече.

— Аха — промърморих, — за мишена.

— Тц. Винаги правят така. Ако едно момиче се опитва да те убие, значи е хлътнало здравата.

— В това има голям смисъл.

Бекендорф сви рамене.

— Знам ги аз тия работи. Трябва да я питаш за фойерверките.

Не можех да преценя дали говори сериозно. Бекендорф бе главният отговорник за хижата на Хефест. Той бе едър, винаги намръщен тип с мускули като на професионален ръгбист и ръце, загрубели от работата в пещите. Наскоро бе навършил осемнайсет и се готвеше наесен да следва в университета в Ню Йорк. Понеже беше по-голям, обикновено го слушах за такива неща, но самата идея да поканя Анабет да излезем на четвърти юли за фойерверките на плажа — всички щяха да отидат там с гаджетата си, — караше стомаха ми да се свива.

Тогава покрай нас мина Силена Берегард, главната отговорничка на хижата на Афродита. От три години бе публична тайна, че Бекендорф е влюбен до уши в нея. Тя имаше дълга черна коса и големи кафяви очи, а походката й привличаше погледите на момчетата. Тя каза:

— Късмет, Чарли!

Никой друг не наричаше Бекендорф на първо име. Тя го дари с ослепителна усмивка и след това отиде при Анабет в червения тим.

— Ъъъ — Бекендорф преглътна. Изглеждаше, че е забравил как точно се диша.

Потупах го по рамото.

— Мерси за съвета, пич. Хубаво е да видя, че се справяш толкова добре с момичетата. Хайде да вървим в гората.

Както може да се очаква, ние с Бекендорф се нагърбихме с най-опасната работа. Докато децата на Аполон подсигуряваха защитата със стрелите си, тези на Хермес щяха да атакуват в средата на гората, за да разсеят противника. В това време аз и Бекендорф щяхме да разузнаем в левия фланг, да намерим знамето на врага, да се справим със защитниците му и да го отнесем при нас. Проста работа.

А защо левия фланг ли?

— Защото Анабет искаше да отидем на десния — казах на Бекендорф, — което означава, че не иска да ходим при левия.

Бекендорф кимна.

— Нека се облечем.

Той разработваше тайно оръжие за нас двамата — хамелеонов бронзов костюм, омагьосан така, че да се слива с околната среда. Ако застанехме пред скали, нашите шлемове, нагръдници и щитове щяха да посивеят. Ако застанехме пред храсти, металът щеше да стане зелен като листата. Не бе истинска невидимост, но си бе добро прикритие, поне от разстояние.

— Това нещо се кове много бавно — предупреди ме Бекендорф, — гледай да не го повредиш!

— Няма, капитане.

Той изръмжа. Бе видимо, че обича да го наричат „капитане“. Останалите от хижата на Хефест ни пожелаха късмет и ние тръгнахме към гората. Броните ни веднага станаха кафяво-зелени в тон с цветовете на дърветата.

Пресякохме рекичката, която играеше ролята на граница между двата отбора. Чувахме звука от битка в далечината — как мечове се удрят в щитове. Зърнах проблясък от някакво магическо оръжие, но не видяхме никого.