Рик Риърдън - Досиетата на героя

— Нямат пазачи по границата — прошепна Бекендорф, — това е странно.

— Самоуверени са — предположих, но в действителност бях притеснен. Анабет бе отличен стратег. Не бе в нейния стил да подцени защитата, дори когато отборът й има числено превъзходство.

Навлязохме в територията на врага. Знаехме, че трябва да бързаме, тъй като нашият тим играеше защитно и това не можеше да продължи до безкрай. Рано или късно хлапетата на Аполон щяха да бъдат премазани. Чедата на Арес нямаше да бъдат спрени от нещо толкова незначително като стрели.

Започнахме да пълзим около основата на един огромен дъб. Почти подскочих, когато от ствола му се появи лицето на момиче.

— Къш — изсъска тя и изчезна отново в дървесната кора.

— Дриади — изсумтя Бекендорф, — толкова са чувствителни.

— Аз не съм! — долетя приглушен глас от дървото.

Продължихме да се движим. Трудно бе да се определи къде точно се намираме. Някои основни белези бяха налице — рекичката, някои възвишения и множество древни дървета, но като цяло гората имаше навика да се преподрежда. Предполагам, че на горските духове им ставаше скучно. И така пътеките сменяха посоката си, а дърветата — местонахождението си.

Тогава внезапно се озовахме в края на сечище. И когато видях планината от пръст, разбрах, че сме загазили.

— Хефесте! — прошепна Бекендорф. — Могилата на мравките!

Исках да се обърна и да побягна. Досега не бях виждал Могилата на мравките, но бях чувал истории от други герои в лагера. Тя почти достигаше върховете на дърветата, висока колкото четириетажна сграда. Бе проядена от тунели, а в тях имаше хиляди…

— Мирмеки — процедих.

Това на старогръцки значи мравка, но не си мислете, че става дума за обикновени мравки. Тези биха докарали инфаркт на всеки специалист за борба с насекомите.

Мирмеките бяха големи колкото немски овчарки. Бронираните им коруби бяха кървавочервени, а очите — черни като катран. Зловещите им челюсти щракаха безспир. Някои бяха нарамили цели клони, а други — парчета сурово месо, за чийто произход не исках да се замислям. Но повечето носеха метални части — стари доспехи, мечове, чинии за храна, които някак си бяха попаднали тук. Една мравка носеше лъскавия черен гюрук на спортна кола.

— Обичат лъскавите неща — прошепна Бекендорф, — и най-вече златото. Чувал съм, че в мравуняка им има повече злато отколкото във Форт Нокс.

В гласа му се долови алчност.

— Не си го и помисляй — предупредих го.

— Няма бе — обеща ми той, — нека се махнем оттук преди…

Очите му се разшириха.

На петнайсетина метра от нас две мравки мъкнеха към мравуняка огромно парче метал. Бе с размера на хладилник, блестящо като злато или бронз, със странни издатини от двете страни и дебели проводници, стърчащи от края. Сетне мравките го завъртяха и видях лице.

Подскочих.

— Но това е…

— Шшт — Бекендорф ме придърпа обратно към храстите.

— Но това е… — повторих.

— Драконова глава — каза той удивен, — виждам я.

Само муцуната бе дълга колкото цялото ми тяло. Устата бе зинала, разкривайки огромни метални зъби, подобни тези на акула. Люспите бяха от злато и бронз, а очите представляваха рубини, големи колкото юмрука ми. Главата изглеждаше така, сякаш е откъсната от тялото, по краищата се виждаха следи от челюсти. Проводниците бяха изгорели и изкривени.

Главата явно бе и тежка. Мравките с мъка я преместваха с по едва няколко сантиметра при всяко движение.

— Ако успеят да я докарат до могилата — каза Бекендорф, — другите ще им помогнат. Трябва да ги спрем!

— Така ли? — попитах аз. — Защо?

— Това е знак от Хефест. Хайде!

Не знаех за какво говори, но никога не бях виждал Бекендорф изпълнен с такава решителност. Той се затича по края на сечището, а доспехите му се сляха с околната среда. Готвех се да го последвам, когато нещо остро и студено се опря във врата ми.

— Изненада — каза гласът на Анабет точно до мен — явно тя пак носеше своята шапка-невидимка.

Опитах се да помръдна, но тя притисна острието под брадичката ми. Силена се появи измежду дърветата с изваден меч. Бронята й, типично за стила на Афродита, бе розово-червена, пасваща на дрехите и грима й. Приличаше на военен модел на Барби.

— Добра работа — похвали тя Анабет.

Една невидима ръка взе меча ми. Анабет свали шапката си и изникна до мен, самодоволно усмихната.

— Толкова е лесно да следиш момчета. Вдигат повече шум от влюбен минотавър.

Поаленях. Опитах се да си спомня дали не съм казал нещо унизително за себе си. Нямах представа откога Анабет и Силена ни бяха подслушвали.