Рик Риърдън - Досиетата на героя

— Дано да е — намесих се, — нямаме време. Как обаче се включва това чудо? Има ли съединител или нещо подобно?

Анабет посочи рубинените очи.

— Въртят се по часовниковата стрелка. Предполагам, че трябва да ги завъртим.

— Ами да, и на мен да ми завъртят очите, ще се събудя — съгласих се, — а какво ще правим, ако ни се ядоса?

— Ще умрем — отговори Анабет.

— Супер! — отвърнах. — Нямам търпение.

Заедно завъртяхме рубинените очи на дракона. Те незабавно светнаха. Анабет и аз отскочихме толкова бързо, че паднахме един върху друг. Устата на дракона се разтвори като в прозявка. Главата се обърна и ни изгледа. От ушите започна да излиза пара, когато съществото се опита да стане.

Когато установи, че не може да мръдне, драконът изглеждаше объркан. Той обърна глава и разгледа пръстта. Най-накрая разбра, че е погребан. Вратът се опъна веднъж, втори път… и кратерът изригна.

Драконът се изправи със странни движения, изтърсвайки се подобно на куче. Бе толкова впечатляващ, че никой от нас не можеше да проговори. Имам предвид, да, трябваше му едно минаване през автомивката и оттук, и оттам висяха жици, но тялото му бе повече от забележително. Високотехнологичен танк с крака. Златни и сребърни люспи го покриваха, някои от тях инкрустирани със скъпоценни камъни. Краката му бяха дебели като дървесни стволове, а от пръстите му изкачаха стоманени нокти. Нямаше криле — както и повечето гръцки дракони, но опашката му бе поне толкова дълга, колкото тялото. Тоест поне колкото училищен автобус. Вратът заскърца, когато съществото надигна глава към небето и избълва победна струя пламък.

— Е… — казах тихо аз, — работи.

За нещастие драконът чу думите ми. Рубинените очи се фокусираха към мен и муцуната му се приближи на пет сантиметра от лицето ми. Инстинктивно посегнах към меча си.

— Драконе, спри! — извика Силена. Бях изумен, че може да говори толкова властно. Автоматонът се обърна към нея.

Силена преглътна нервно.

— Пробудихме те, за да защитиш лагера. Спомняш ли си? Това е задачата ти!

Драконът поклати глава, като да е замислен. Прецених, че шансът Силена да бъде изпържена от огнена струя е около петдесет процента. Тъкмо реших да скоча на врата на създанието, за да го разсея, когато Силена каза:

— Чарлс Бекендорф, синът на Хефест, е в беда. Мирмеките го отмъкнаха. Той се нуждае от помощта ти.

Като чу името на Хефест, драконът изпъна шия. Металното му тяло потръпна, а около нас отново се посипа пръст. Драконът се огледа наоколо, сякаш търсеше врага.

— Трябва да му покажем пътя — заяви Анабет, — хайде, драконе! Да освободим сина на Хефест! Следвай ни!

С тези думи тя извади меча си и тримата излязохме от ямата.

— За Хефест! — извика Анабет, което беше хитро от нейна страна.

Хукнахме през гората. Като погледнах назад, видях, че бронзовият дракон ни следва плътно. Червените му очи блестяха, а от ноздрите му излизаше пара.

Това ме стимулира да тичам още по-бързо към Могилата на мравките.

Когато стигнахме сечището, драконът сякаш долови миризмата на Бекендорф. Той се втурна напред и ние трябваше да отскочим от пътя му, за да не бъдем сплескани. Мина покрай нас със скърцащите си стави, събаряйки дървета и оставяйки огромни кратери по земята с всяка своя стъпка.

Спусна се право към могилата. В първия миг мирмеките не разбраха какво точно им се случва. Драконът просто мина през тях, като стъпка няколко. След това обаче общият им мозък заработи.

„Голям лош дракон“ — вероятно съобщи той, защото мравките едновременно нападнаха автоматона от всички страни, а още стотици наизлизаха от могилата. Драконът обаче избълва огромна струя огън и цяла колона от тях се обърна в паническо отстъпление. Кой да знае, че мравките са запалими?

Въпреки това другите продължаваха да прииждат.

— Влизаме вътре — нареди Анабет, — докато са заети с дракона!

Силена се спусна напред и за пръв път в живота си следвах дете на Афродита в битка. Минахме покрай мравките, но те не ни обърнаха внимание. По някаква причина считаха дракона за по-голяма заплаха.

Кой знае защо.

Влязохме в най-близкия тунел и едва не повърнах от миризмата. Нищо, ама наистина нищо не вони по-зле от гигантски мравуняк. Веднага разбрах, че оставят храната си да изгние, преди да я изядат. Някои наистина трябваше да им достави хладилници.

Пътуването ни вътре бе кошмарно спускане през тъмни тунели и мрачни хранилища, покрити с черупки от умрели насекоми и локви слуз. Покрай нас мравки се стичаха за борба с дракона, но ние винаги просто им правехме път и те не ни обръщаха внимание. Слабият блясък на бронзовото острие на меча ми осветяваше пътя ни, докато навлизахме все по-дълбоко в мравуняка.