Рик Риърдън: Досиетата на героя

— Здрасти, нещастник — каза Фобос, докато изтегляше един огромен меч от ножницата му, — време е да се уплашиш.

Надигнах собствения си меч, решен да се изправя срещу него, но тогава очите на Фобос блеснаха по-ярко и аз направих грешката да погледна в тях.

Внезапно се озовах на друго място. Бях в лагера, най-любимото ми място в целия свят.

Сега обаче той беше в пламъци.

Дърветата горяха. От хижите се носеше дим. Гръцките колони, придържащи комплекса за хранене, бяха рухнали. Голямата къща бе димяща руина. Приятелите ми стояха на колене и ме умоляваха нещо. Анабет, Гроувър, всички в лагера.

„Спаси ни, Пърси — плачеха те. — Избери!“

Стоях като вцепенен. Това бе мигът, който винаги се бях страхувал, че ще настъпи. Пророчеството, времето на което щеше да дойде, когато навърша шестнайсет. Щях да направя избор, който да спаси или унищожи Олимп.

И сега моментът бе настъпил. Нямах идея какво да сторя. Лагерът гореше. Приятелите ми молеха за помощ. Сърцето ми туптеше бясно. Не можех да мръдна.

Ами ако направех грешка?

И тогава чух гласовете на рибите от техните аквариуми:

„Сине на морския бог! Събуди се!“

Внезапно усетих силата на океана около себе си, на стотици галони солена вода, на хиляди риби, опитващи се да привлекат вниманието ми. Не бях в лагера. Това не бе реално. Фобос просто ми бе показал най-големия ми страх.

Мигнах и видях как острието на Фобос лети към главата ми. Надигнах Въртоп и блокирах тъкмо преди да бъда разсечен на две.

Контраатакувах и пронизах Фобос в рамото. Златният Икор, кръвта на боговете, се просмука в ризата му.

Фобос изръмжа и замахна към мен. Блокирах с лекота. Без силата на страха, Фобос не струваше. Дори не бе кадърен боец. Притиснах го, замахнах към лицето му и го одрах по бузата. А той се ядоса още повече и така стана дори по-непохватен. Не можех да го убия, той бе безсмъртен. Но не бихте познали това от изражението на лицето му. Богът на страха изглеждаше изплашен.

Накрая го ритнах към фонтана. Мечът му падна в дамската тоалетна. Сграбчих го за доспехите и го издърпах така, че застанахме лице в лице.

— Сега ще изчезнеш — казах му — и повече няма да пречиш на Клариса. Ако те видя още веднъж, ще ти оставя още по-голям белег на много по-болезнено място!

Той преглътна.

— Пак ще се видим, Джаксън!

И изчезна в жълтеникава мъгла.

Обърнах се към рибите в аквариумите.

— Благодаря ви, момчета.

После погледнах към мотоциклета на Арес. Досега не бях карал „Харли-Дейвидсън“, още по-малко такъв, който всъщност е всесилна бойна колесница, но пък колко трудно можеше да бъде? Скочих на него, запалих двигателя и се спуснах през аквапарка, за да помогна на Клариса.

Нямах проблеми да я намеря. Просто следвах следите от разрушения. Огради бяха разбити. Животните тичаха свободни. Язовци и лемури нападаха машина за пуканки. Един дебел леопард се бе излегнал на пейка в парка, а около него имаше гълъбови пера.

Спрях мотоциклета до градината за домашни любимци и заварих Деймос и Клариса при козите. Клариса бе на колене. Хукнах към нея, но внезапно спрях, когато видях как Деймос се видоизменя. Сега се бе превърнал в Арес — високия бог на войната, облечен в кожени дрехи и с тъмни очила. Цялото му тяло пушеше от гняв, докато той надигна юмрук над Клариса.

— Провали ме отново — изрева богът на войната, — казах ти какво ще стане!

Той се опита да я удари, но Клариса отстъпи назад с писъци:

— Не, моля те!

— Глупаво момиче!

— Клариса! — извиках аз. — Това е илюзия. Бори се с него!

Фигурата на Деймос потръпна.

— Аз съм Арес — настоя той, — а ти си едно безполезно момиче! Знаех си, че ще ме провалиш. Сега ще изпиташ силата на гнева ми.

Исках да се спусна на помощ и да се изправя срещу Деймос, но знаех, че това няма да помогне. Клариса трябваше да го направи. Това бе нейният страх. Тя трябваше да го преодолее сама.

— Клариса — казах аз. Тя ме погледна и аз се опитах да задържа погледа й, — бори се с него! Той може само да говори.

— Не… не мога.

— Да, можеш. Ти си воин. Ставай!

Тя се поколеба. Сетне започна да се изправя.

— Какво правиш? — изрева Арес. — Пълзи и се моли за милост, момиче!

Клариса си пое дълбоко дъх, треперейки. После много тихо каза:

— Не мисля.

— КАКВО?

Тя надигна меча си.

— Уморих се да се страхувам от теб.

Деймос замахна, но Клариса отби удара му. Потръпна, ала не падна.

— Ти не си Арес — каза Клариса, — дори не си добър боец.