Рик Риърдън: Сянката на змея

Бях стояла пред статуетката явно по-дълго, отколкото си мислех. Останалите от групата ме бяха подминали и вече завиваха към следващата зала на двайсетина метра, когато някой каза до мен:

— Пссст!

Обърнах се да видя кой е. Реших, че сигурно е Бес. После гласът извика още веднъж:

— Ей, кукло! Слушай! Няма много време.

Точно в средата на стената, от бялата грапава боя се бе подало мъжко лице, което сякаш се опитваше да се отскубне. Беше с нос като клюн, жестоки тънки устни и високо чело. Въпреки че мъжът беше със същия цвят, както стената, той изглеждаше много жив. В изцъклените му бели очи, кой знае как, се беше изписало нетърпение.

— Няма да спасиш свитъка, кукло — предупреди ме той. — А и да го спасиш, няма никога да го разчетеш. Трябва ти помощта ми.

Откакто бях започнала да правя магии, се бях нагледала на какво ли не, затова не се стреснах особено. Все пак не бях чак толкова наивна, че да повярвам на някакво си бяло като тебешир старо привидение, което ме е заговорило, че и ме е нарекло „кукло“. Приличаше ми на един герой от смешните филми за мафията, които момчетата в Бруклинската къща обичаха да гледат в свободното си време — може би на нечий Чичо Вини.

— Ти кой си? — попитах аз.

Мъжът изсумтя.

— Сякаш не знаеш. Сякаш има човек, който да не знае. Разполагаш с два дни, после ще ми видят сметката. Ако искаш да победите Апоп, няма да е зле да задействаш връзките си и да ме измъкнеш оттук.

— Нямам представа за какво ми говориш — възразих аз.

Мъжът не ми приличаше на бога на злото Сет, на змея Апоп или на злодеите, с които вече се бях разправяла, но човек не може да бъде сигурен. Все пак го имаше онова нещо, наречено магия.

Мъжът издаде брадичка.

— Ясно, разбрах. Искаш да ти докажа. Така и така няма да спасиш свитъка, но поне вземи златното ковчеже. То ще ти подскаже какво да правите от тук нататък, стига да си достатъчно схватлива, за да го проумееш. Вдругиден по залез-слънце, кукло. След това предложението ми се обезсилва, защото аз завинаги ще…

Той се задави. Очите му побеляха. Мъжът започна да диша тежко, сякаш около врата му се затягаше примка. Малко по малко той се стопи и се сля със стената.

— Сейди! — повика Уолт от другия край на коридора. — Добре ли си?

Погледнах натам.

— Видя ли?

— Какво да съм видял? — попита той.

То се знае, че не е видял, помислих си аз. Изобщо нямаше да бъде забавно, ако и другите бяха видели призрака на Чичо Вини! И аз нямаше да се питам дали наистина не съм полудяла.

— Нищо — отвърнах и се завтекох, за да настигна останалите.

От двете страни на входа за следващата зала като на пост стояха два грамадни сфинкса от обсидиан, с тяло на лъв и глава на овен. Картър твърди, че този вид сфинксове се наричали криосфинксове. /_Благодаря, Картър. Всички си умирахме от нетърпение да научим тази безполезна информация._/

— Хррр! — предупреди Хуфу, като вдигна пет пръста.

— Чакайте малко — рече Грисъм. — На тази зала сме направили най-силните защитни магии. Трябва да ги променя, ако искаме да проникнем вътре.

— Хм — отвърнах аз припряно, — надявам се все пак, че магиите ще спрат враговете, например грамадните змии на Хаоса.

Грисъм ме погледна отчаяно, както правят мнозина.

— Все разбирам нещичко от защитна магия — заяви той. — Довери ми се.

Вдигна вълшебната пръчка и започна да напява заклинания.

Картър ме дръпна встрани.

— Добре ли си?

Сигурно съм изглеждала разтърсена от срещата си с Чичо Вини.

— Да — отговорих аз. — Преди малко видях нещо. Вероятно поредния номер на Апоп, но…

Погледът ми се плъзна към другия край на коридора. Уолт се беше загледал в златен престол зад витрина. Беше се подпрял с едната ръка на стъклото и се беше навел напред, сякаш му беше прилошало.

— Ще ти обясня след малко — обещах на Картър.

Отидох при Уолт. Лицето му беше окъпано от светлината, която идваше откъм експоната и от която чертите му бяха станали червеникавокафяви като египетските хълмове.

— Какво има? — попитах аз.

— Тутанкамон е издъхнал на този стол — отвърна той.

Прочетох табелата към експоната. Там не пишеше, че Тутанкамон е умрял на престола, но Уолт го беше изрекъл много убедено. Може би беше усетил проклятието, тегнещо над рода. Фараонът Тутанкамон беше брат на не знам кой си поред негов прадядо, сигурно милионния, и отровата, погубила деветнайсетгодишния Тутанкамон, и досега течеше в жилите на Уолт и му действаше все по-силно, ако той се занимаваше с магии. Въпреки това Уолт отказваше да намали темпото. Докато гледаше престола на своя праотец, сигурно имаше усещането, че чете собствения си некролог.