Рик Риърдън: Сянката на змея

— Това е диверсия — предупреди Картър. — Апоп се опитва да отклони вниманието ни от свитъка.

— Нападат приятелите ми — рече задавено Грисъм. — Жена ми.

— Вървете! — подканих. Погледнах многозначително брат си. — Ще се справим със свитъка. Жената на Дж. Д. Грисъм е в опасност!

Мъжът ме хвана за ръцете.

— Вземете свитъка. Успех.

Той излезе тичешком от залата.

Аз се обърнах отново към експоната.

— Можеш ли да отвориш витрината, Уолт? Трябва час по-скоро да извадим това тук…

Помещението се огласи от злобен кикот. Около нас екна присмехулен плътен глас, гърлен като ядрен взрив.

— Не съм на същото мнение, Сейди Кейн.

Изпитах чувството, че кожата ми се е превърнала в ронлив папирус. Спомних си гласа. Спомних си какво е да си само на хвърлей от Хаоса, когато кръвта ти сякаш става на огън и ДНК-то ти се разпада.

— Смятам да ви унищожа със стражите на Маат — заяви Апоп. — Да, ще бъде забавно.

Двата криосфинкса от обсидиан при вратата се обърнаха. Препречиха изхода, като застанаха един до друг. От ноздрите им излизаха къдрави пламъци.

Те казаха едновременно с гласа на Апоп:

— Никой не си е тръгнал жив оттук. Сбогом, Сейди Кейн.

Ще се изненадате ли, ако научите, че от тук нататък нещата потръгнаха зле?

Едва ли.

Първите жертви, които дадохме, бяха пингвините на Феликс. Криосфинксовете блъвнаха огън към клетите птици, които се стопиха и се превърнаха в локвички вода.

— Не! — извика Феликс.

Помещението се разтресе, този път много по-силно.

Хуфу изпищя и се метна върху главата на Картър, при което го повали на пода. При други обстоятелства щеше да бъде смешно, аз обаче си дадох сметка, че той току-що е спасил живота на брат ми.

Подът там, където той бе стоял, се разпадна и мраморните плочи станаха на пепел, сякаш бяха натрошени с пневматичен чук. Мястото на разрушението запълзя като змия из залата: унищожаваше всичко по пътя си, всмукваше в земята експонатите, а после ги плюеше на парчета. Да… именно, запълзя като змия. Загъна се право към стената в дъното и книгата „Как да се разгроми Апоп“.

— Свитъкът! — креснах аз.

Май не ме чу никой. Картър още беше на пода и се опитваше да изтика от главата си Хуфу. Стъписан, Феликс беше приклекнал при локвите, останали от пингвините, а Уолт и Алиса се мъчеха да го издърпат, за да е по-далеч от огнедишащите криосфинксове.

Извадих полека вълшебната пръчка от колана си и извиках първата магическа дума, която ми хрумна:

— Drowah!

Във въздуха запламтяха златисти йероглифи, заповедта „Ограничи!“. Между витрината и напредващата разрушителна линия засия светеща стена:

Бях използвала заклинанието често, за да разтървавам ученици, които се боричкат, или да защитя шкафа със закуските от среднощните набези на лакомниците, но не го бях опитвала никога за нещо от такава важност.

Веднага щом невидимият пневматичен чук достигна моя щит, заклинанието започна да се разпада. Разрушението плъзна нагоре по светещата стена и я направи на парчета. Постарах се да се съсредоточа, но срещу мен работеше много по-могъща сила — самият Хаос, който нахлуваше в съзнанието ми и разваляше магията.

Ужасена, усетих, че не мога да се отскубна. Бях въвлечена в битка, която нямаше как да спечеля. Апоп накъсваше мислите ми със същата лекота, с която бе натрошил пода.

Уолт изби вълшебната пръчка от ръцете ми.

Плисна ме мрак. Аз се свлякох в ръцете на Уолт. Когато зрението ми се избистри, ръцете ми бяха обгорели и от тях се вдигаше пара. Бях прекалено стъписана, за да усещам болка. Книгата „Как да се разгроми Апоп“ беше изчезнала. Не бе останало нищо освен купчината отломъци и огромната дупка в стената, през която сякаш беше минал танк.

Имаше опасност на гърлото ми да заседне отчаяние, но около мен се струпаха приятелите ми. Уолт ме държеше здраво — да не падна. Картър извади меча. Хуфу оголи зъби и започна да лае по криосфинксовете. Алиса прегърна Феликс, който зарида върху ръкава й. След изчезването на пингвините бързо се беше обезсърчил.

— Това ли беше? — креснах на криосфинксовете. — Изгорихте свитъка и сега, както обикновено, беж да ви няма? Толкова ли ви е страх да се покажете такива, каквито сте?

В помещението отново екна смях. Криосфинксовете продължиха да стоят на вратата, без да се помръдват, но фигурките и накитите по витринките задрънчаха. Най-неочаквано златната статуя на песоглавеца, с която Хуфу беше разговарял, завъртя с мъчително скърцане глава.