Рик Риърдън: Знакът на Атина

— Ха! — присмя се статуята. — Не се и опитвай да ме очароваш, млада госпожичке! И свали този кинжал, преди да съм го избил от ръцете ти!

Пайпър погледна бронзовия кинжал, сякаш бе забравила, че е в ръцете й.

— Добре, няма проблем. Но как ще го избиеш от ръцете ми, като нямаш такива?

— Що за грубост! — изврещя статуята и в следващия момент се чу силно ПУК, след което блесна жълтеникава светлина.

Пайпър извика и изпусна кинжала, който започна да пуши и да хвърля искри.

— Късмет имате, че допреди малко бях в битка — заяви Терминус. — Ако разполагах с пълната си сила, щях вече да съм свалил това летящо чудовище от небето!

— Я чакай малко! — пристъпи напред Лио, размахвайки джойстика от нинтендото. — Да не нарече моя кораб чудовище!? Ще ти дам аз на теб едно чудовище!

Идеята, че Лио може да нападне статуята с джойстика, накара Анабет да се сепне.

— Нека всички се успокоим — каза тя и вдигна ръце, за да покаже, че не носи оръжие. — Предполагам, че ти си Терминус, богът на Границите. Джейсън ме предупреди, че бдиш над Нов Рим. Аз съм Анабет, дъщеря на…

— Знам коя си! — погледна я накриво статуята с белите си мраморни очи. — Дъщерята на Атина, гръцкия аспект на Минерва! Колко скандално! Каква безвкусица! Вие гърците нямате никакво чувство за благоприличие! Ние римляните сме от друга мая! И сме поставили тази нахална богиня на мястото й!

Анабет стисна зъби. Тази статуя наистина й лазеше по нервите.

— Какво й е нахалното на богинята? И какво скандално има в това, че…

— Нищо — прекъсна я Джейсън. — Терминус, въпросът е, че ние идваме с мир. Бихме искали да получим разрешение за кацане…

— Дума да не става! — врякна богът като патица. — Свалете оръжията си и се предайте! Напуснете града ми незабавно!

— Последно? — попита Лио. — Да се предадем, или да напуснем?

— И двете! — викна Терминус. — Предайте се и след това напуснете! А сега ще изядеш и един шамар, задето задаваш глупави въпроси! Усети ли това?

— Невероятно! — отвърна Лио и погледна Терминус с нещо, напомнящо професионален интерес. — Много пренавит ми се виждаш. Дали не трябва да те поотпуснем малко? Мога да те огледам. — И той остави джойстика, за да извади отвертка от вълшебния си колан, след което почука пиедестала на статуята.

— Престани веднага! — развика се Терминус. Разнесе се още една малка експлозия и Лио изпусна отвертката.

— Не може да се внасят оръжия в границата на померия!

— В кое? — попита Пайпър.

— В границите на града — преведе Джейсън.

— А целият този кораб е едно оръжие — завърши триумфално Терминус. — Не може да кацнете!

В долината под тях подкрепленията на легиона бяха изминали половината път към града. Тълпата на форума вече наброяваше поне сто човека. Очите на Анабет обходиха лицата на римляните и…

Богове. Видя го. Вървеше към кораба, прегърнал още две хлапета, сякаш му бяха първи приятели — здраво момче с късо подстригана черна коса и момиче, носещо римски кавалерийски шлем. Пърси изглеждаше спокоен, дори щастлив, наметнат с пурпурно наметало, почти като това на Джейсън.

Наметалото на претор.

Сърцето на Анабет прескочи няколко удара.

— Лио, спри кораба — нареди тя.

— Какво?

— Чу ме. Спри го точно на мястото, на което сме в момента.

Лио извади джойстика си и го вдигна нагоре. Всичките деветдесет гребла замръзнаха на място. Корабът спря спускането си.

— Терминус — каза тя, — няма правило, което да забранява кръженето над Нов Рим, нали?

— Не, но… — намръщи се статуята.

— Можем да оставим кораба тук горе — заяви Анабет. — Ще слезем по въжена стълба до форума. Така корабът технически няма да е на римска земя.

Статуята се замисли над това. Анабет си представи как чеше брадичката си с въображаеми пръсти.

— Обичам техническите детайли — призна Терминус. — И все пак…

— Оръжията ни ще останат на борда на кораба — обеща Анабет. — Предполагам, че римляните също спазват правилата ти, дори и подкрепленията, които виждаме долу?

— Естествено — отговори Терминус. — Да ти приличам на някой, който прави изключения от правилото?

— Ъ-ъ, Анабет — попита Лио. — Сигурна ли си, че това е добра идея?

Тя стисна юмруци, за да не потрепери. Странното усещане за хлад не я напускаше. Чувстваше го точно зад себе си и сега, когато Терминус вече не крещеше и не предизвикваше взривове, отново й се стори, че чува призрачен смях, който сякаш се наслаждаваше на грешките й.

Само че Пърси бе там долу… толкова близо. Трябваше да го види.