Лине Кобербьол - Знакът на жрицата

— Може ли да ви нагостя с малко бира и къшей хляб след дългото пътуване?

Салан Кензи понечи да отвърне, но мама го изпревари.

— Не, благодаря. Имам работа за вършене. Тя е с предимство.

Мама слезе от Фалк, нашия черен жребец, и подаде юздите на Салан. Аз също скочих от малкия жилав планински кон, който бях взела назаем. Салан разхлаби каишите на седлата, така че конете да могат да си отдъхнат, но изглежда нямаше намерение да ги пусне на пасището при останалите. Ясно бе, че не вярваше, че на мама щеше да й отнеме много време да „си свърши работата“.

— Как се казваш, търговецо? — попита тя, а гласът й отново прозвуча спокойно, без нотка на заплаха или яд.

— Ханибал Лаклан Кастор, на вашите услуга — рече той и се поклони изящно. — А може ли и аз да запитам с кого имам честта да разговарям?

— Името ми е Мелусина Тонере и бях повикана, за да те погледна с очите на Жрица на срама и да те разпитам с гласа на Жрица на срама. Ханибал Лаклан Кастор, погледни ме!

Търговецът потръпна, сякаш някой току-що го бе ударил със собствения му дълъг камшик. Жилите по тънкия му брадясал врат внезапно изпъкнаха напрегнати като струни на лютня. Той с нежелание вдигна глава и отвърна на погледа й — те двамата се гледаха мълчаливо дълго време. Лицето на търговеца се покри с перлени капки пот, но маминото остана безизразно, сякаш бе от камък. Изведнъж краката на търговеца се подкосиха и той падна на колене пред мама, без да откъсва поглед от очите й. После стисна толкова силно юмруци, че ноктите му се забиха в дланите и между пръстите на едната му ръка се процеди струйка кръв. Но не сведе глава.

— Пуснете ме, мадам — замоли я той накрая със сподавен глас. — Смилете се над мен. Пуснете ме!

— Разкажи им какво си направил — рече тя. — Разкажи им, нека чуят всичко и ще те пусна.

— Мадам… Аз просто си вършех работата.

— Разкажи. Кажи ни какво точно означава да си вършиш работата , Ханибал Лаклан Кастор!

За първи път в гласа на мама се появи емоция: убийствено презрение, което накара дребния търговец съвсем да се свие и смали.

— Взех двете момчета на работа — промълви той шепнешком. — Това бе милосърдна постъпка, те бяха сираци. Никой в селото не ги искаше… Грижех се добре за тях, давах им хубава храна и ги обличах. Никога не бяха имали толкова хубав живот!

Последните му думи прозвучаха високо и уверено, една непоколебима защита. Но мама изобщо не се трогна.

— Разкажи ни какво направи после. Колко милосърдно постъпи след това.

— Зимата беше тежка. Изгубих цял керван царевица, защото снегът ни затрупа при Сагислок. Зърната покълнаха преди да стигнем. Царевица за шестдесет сребърника. Всичко отиде на боклука. А момчетата… Едното беше добро, послушно, леко ревливо момче, което правеше каквото му кажех. Но другото! Винаги създаваше неприятности. Открих, че е отмъкнало осем игли за шиене от стоката, от най-хубавите, и ги е продало само. А с парите купило сладкиши и ябълкова ракия! Тогава го ударих. След това то стана съвсем непоносимо и не искаше нищо да върши. Винаги ми правеше напук. Ако го помолех да разпрегне конете, ме гледаше изпод вежди и ми отвръщаше сам да го направя. Ако го пратех за дърва, се връщаше след няколко часа, дълго след като бяхме наклали огън и сварили супата. Какво можех да сторя? Рано или късно щеше да избяга и тогава щях да остана с празни ръце, въпреки всичките ми грижи и парите за храна и дрехи, които бях похарчил за този негодяй. Със сигурност щеше да вземе и другия със себе си, защото тези двамата бяха като дупе и гащи.

Потокът от думи секна.

— И какво стана после? — Гласът на майка ми го прониза. — Какво направи след това?

— След това… им намерих друга работа.

— Къде?

— При един добър господин, братовчед на самия Дракан, графа на Ордена на дракона от Дунарк. Да служиш на граф изобщо не е толкова лошо. Ако си изиграят добре картите, може да станат рицари някой ден! Говори се, че потеклото и социалното положение изобщо не интересуват графа, само трябва да му служиш вярно.

— А цената, търговецо… Кажи ни какво спечели ти.

— Но аз имах разходи… — замрънка търговецът. — Съвсем редно бе да си възстановя част от тях…

— Колко ти платиха, търговецо? — въпросът се стовари върху му като камшик, той отвори уста и отговори — нямаше друг избор.

— Петнайсет сребърника за малкия и двайсет и три за нехранимайкото. Беше едър и силен за възрастта си.

Пазачите, които само до преди миг бяха седели редом с него и бяха пили от бирата му и яли от храната му, бяха като попарени. Единият от тях се изплю, сякаш за да си прочисти устата. Но мама още не бе свършила.