Лине Кобербьол - Знакът на жрицата

Аз профучах покрай ъгъла и се втурнах през портичката в обора. Дали можех да се самозалъжа, че не съм я чул? Може би можех да я накарам да повярва, че вече съм ги занесъл. Не беше много вероятно, не и ако майка ти може само с един поглед да накара закоравели престъпници да се огънат, но аз прогоних тази мисъл. И докато бягах по възвишенията на Хьоймаркен, горе, под небето, много, много далеч от всякакви кози и обелки, и от майки с очи на жрици на срама, усетих една невероятна вътрешна лекота. Чувствах се свободен.

— Ето къде си било, момче. Точно бяхме на път да се откажем.

Салан, Кин и Барутлията ме чакаха пред малката хижа на Салан. Това с къщата беше много странно. Самият Салан беше широк като цяла къща и едър като дъб. Когато го видиш да стои така отпред, изобщо не можеш да повярваш, че би могъл да се събере вътре. Но веднъж му бях на гости и имаше достатъчно място и за него, и за дребната му прегърбена стара майка, която живееше у тях и пазеше къщата, докато той бе навън с мама или работеше като пазач на кервани в Долината.

— Може би майка му ще му разреши — каза Кини. Понякога много му се дразнех. Беше обсебен от мен и мама, но бях забелязал, че в нейно присъствие винаги скланяше глава и я наричаше мадам Тонере, както всички останали. Бащата на Кини бе търговец и той плащаше на Салан, за да го научи как да се бие с меч. Затова повече харесвах Барутлията. Да, разбира се, че това не бе истинското му име. Всъщност се казваше Алин, но никой не го наричаше така. Той обожаваше всичко, което можеше да гърми, а веднъж му бяха попаднали малко селитра и гърне дървено масло, и бум! — Деби Уртемутер остана без парцал за чистене. Когато видя Алин да бяга през долината, тя извика след него: „Върни се тук, барутлия, да ти покажа аз!“ След това всички започнаха да му викат така.

От всички тук горе точно Барутлията бих избрал за свой приятел. Ако се бях родил по тези места, със сигурност щяхме да дружим. Но за него, както и за всички други, аз си оставах „момчето на Жрицата на срама от долината“, и макар хората тук горе да бяха мили и учтиви, през цялото време усещаш, че си оставаш чуждоземец. Един планинец никога не се доверява напълно на някого, който не му е роднина или с когото не се познават от люлката. Колкото по-дълго живея тук, толкова повече си давам сметка за това колко тайни всъщност пазят… И макар Барутлията да ме харесваше повече от Кини, точно при него би отишъл, ако изпаднеше в беда. Защото Кини му е братовчед, а аз съм роден в долината. Дори да прекарам тук 15 години, пак ще си остана човек от долината. Така стоят нещата за Барутлията. Понякога толкова се разярявам, че ми идва да пратя всички по дяволите и да се върна обратно в Биркене, където винаги ще бъда синът на Жрицата на срама, но където хората ме познават от дете. Биркене толкова ми липсва, че ми иде да завия. Ужасно е, че не можем да се върнем там. От Липовата къща, където живеехме, останаха само обгорели отломки, а хората на Дракан продължават да търсят майка ми и сестра ми. И Нико, който, реално погледнато, е виновен за всичко.

Салан намира ново място за тренировки всеки път. Той казва, че един пазач на кервани трябва да умее да се бие по всяко време и на всякакъв терен — в кал, на неравна земя, на планински склон, в гора или в блато. Никога не можеш да знаеш къде разбойниците са ти устроили засада.

Този път ни заведе до една тясна пресъхнала клисура, където преди е течал поток. Беше пълно с по-малки и по-големи заоблени камъни, на които беше много трудно да се задържиш. Само да се разсееш за миг — и се озоваваш на земята. Но ако пък прекалено много внимаваш къде стъпваш, пак те боли, защото Салан атакува, когато не очакваш. Рядко се отървавах без нови синини тук-там след тренировка. Кини се оплака веднъж, но Салан изобщо не му обърна внимание.

— Какво предпочиташ — синини сега или рани от меч после. Ако не се научиш да парираш удара, ще си загубиш ръката при първата истинска битка.

Аз слушах и стисках зъби. Достатъчно лошо беше, че идвах от долината — не исках да се държа и като ревльо.

Тренирахме, докато не се спусна мрак. Известно време се биехме с прътове, но накрая Салан ни позволи да опитаме с истински мечове, и клисурата се изпълваше с един невероятен напевен звук всеки път, щом желязото се удареше в желязо. Почти като звън на камбани. Аз се потих, падах и отново се изправях, и нито за миг не се сетих за майка ми и нейните засрамващи очи, нито за козите, нито за обелките. Но когато Салан ме потупа по рамото и ми каза; „Браво, момче. Имаш талант“, ми стана приятно и душата ми се стопли.