Лине Кобербьол - Знакът на жрицата

Аз хвърлих един бърз поглед през рамо точно когато Ивайн се обърна и откри, че двете послушни „дами“ не го следваха вече. Но той не извика нито „Спрете!“, нито „Почакайте!“, нито каквато и да било друга реплика, която човек би очаквал в подобен момент. За миг изглеждаше разярен. След това пъхна два пръста в устата си и изсвири оглушително.

Храстите по хълма се размърдаха и разлюляха и се чуха викове, които в никакъв случай не бяха на фазани.

— Препускай! — извика ми мама. — Колкото се може по-бързо.

Фалк охотно се стрелна напред, и Сивушкото се разбърза, но крачетата му бяха значително по-къси от тези на тъмнокафявия жребец на Ивайн. Чувах тропота от копитата му съвсем близо зад мен и изведнъж той избута понито, така че то се препъна и аз за малко да падна. Ивайн се протегна към юздите на понито и ги хвана точно под мундщука. Накара двата коня да се извърнат така, че да застанат напречно на пътеката, като муцуните им едва ли не опираха в хълма, а опашките им сочеха към езерото.

— Спри, Жрице на срама — извика той след мама. — Държим дъщеря ти!

Мама дръпна толкова рязко юздите на Фалк, че той почти коленичи. После се обърна, погледна Ивайн, а погледът и бе помътнял от гняв.

— Що за човек си ти — изрече тя с онзи глас, с гласа на Жрица на срама, който достига до хорската съвест.

— Стреляй , по дяволите! — извика някой в храсталака и изведнъж нещо проряза въздуха със свистящ напевен звук и мама се строполи върху шията на Фалк. Видях нещо дълго и черно, което стърчеше от рамото й.

Бяха улучили мама.

В първия момент не можех да мисля за нищо друго. Фалк направи няколко плахи крачки в тръс напред и спря. Един от устроилите ни засада изскочи от храстите, изтърколи се последните няколко метра до пътеката и се насочи към черния ни жребец.

Тогава се обърнах към Ивайн. Очите на мама вече бяха срещнали погледа му и той стоеше неподвижно и бе напълно разтърсен. Аз само трябваше да довърша започнатото.

— Що за човек си ти, след като посягаш на жени и деца — изсъсках аз и макар че бях ядосана и в същото време ужасно изплашена, успях да накарам гласа си да прозвучи по онзи особен начин, а Ивайн се сви, пусна юздите на Сивушкото и скри лицето си в ръце, сякаш го бях наплюла с киселина. Аз грабнах малкия си нож, който носех на колана, замахнах бързо два пъти и срязах юздите на жребеца. След това го ударих по муцуната колкото сила имах. Той се дръпна уплашено, единият му заден крак попадна извън пътеката и конят едва се задържа, за да не цопне в езерото. Ивайн посегна към юздите, но от това нямаше никакъв смисъл. Веднага щом тъмнокафявият жребец отново стъпи здраво на крака, аз го наръгах с ножа в хълбока и това му дойде в повече. Той се втурна надолу по пътеката в панически галоп, по-далеч от мен и от мама, а Ивайн нямаше как да го спре. Тогава аз обърнах малкия Сивушко и се устремих към мъжа, който се бе запътил към мама. Той чу тропота на копита и се обърна. Зяпна с уста от удивление, хълбокът на Сивушко го удари и за един съвсем кратък миг мъжът застана неподвижно във въздуха между езерото и пътеката, а ръцете му се въртяха като колело на вятърна мелница в опит да възвърнат равновесието му. Не го видях да пада. Чух само как цопна във водата.

— Мамо… Мамо, ти можеш ли да яздиш?

Тя се бе задържала по някакъв начин на коня.

— Тръгвай — рече ми тя през зъби. — Фалк ще те последва.

Аз се промуших с понито покрай нашия черен жребец.

Пътеката беше прекалено тясна, за да яздим една до друга, затова можех само да се надявам, че Фалк ще последва своя приятел. Последните двама от участниците в засадата бяха слезли на пътеката, но те нямаха коне, та дори и Сивушко щеше да им избяга без проблем. Аз препуснах напред. Фалк ме последва.

Дина

Единственото, за което мислех в началото, бе как да се измъкнем. Освен това обаче си давах сметка, че мама не може да язди дълго. Ако обаче продължахме по пътя, докато тя съвсем отпаднеше, щяха да ни заловят. Бяхме набрали известна преднина, но те вероятно също разполагаха с коне, които ги чакаха някъде и когато ги вземеха, със сигурност щяха да тръгнат след нас. Оставаше ни само едно. Трябваше да се скрием, за предпочитане някъде, където бихме могли да намерим подслон срещу нощната влага и студ. Да можехме сега да сме у дома в Биркене или по-близо до Баур Кензи, чието поле вече донякъде познавах. Защо трябваше да се случи точно тук, където не бях стъпвала преди. А и бе доста трудно да скриеш цял кон. Конете са големи и трудно можеш да ги накараш да стоят мирно. Може би щеше да е най-добре да намерим отделно място за тях, и отделно място за нас с мама? Но мисълта да се разделим не ми хареса особено. Без конете нямаше как да отведа мама до вкъщи.