Лине Кобербьол - Знакът на жрицата

Прекарахме цял ден и цяла нощ под върбата. Аз не смеех да се покажа навън, докато Ивайн и хората му все още бяха наблизо. Беше влажно, мокро и студено и аз се притиснах до мама и внимателно я прегърнах с надеждата, че може взаимно да се постоплим. Чаят от върбова кора бе поуспокоил дишането й, но лицето й продължаваше да бъде ужасно бледо. А пък и аз знаех, че ако стрелата остане в раната твърде дълго, тя щеше да се възпали.

Нощта бе дълга. Аз варих върбов чай за мама на три пъти, веднъж ме събудиха гласове, които за щастие така и не се приближиха. Когато лъчите на утринното слънце най-накрая се процедиха през листната завеса, трепкащи в зелено, разбрах, че щеше да се наложи да оставя мама и да потърся помощ. Не можехме просто да стоим тук и да чакаме добрите да ни намерят. Но нямаше как да взема Сивушко, а да оставя Фалк. Той щеше да стане неспокоен и да започне да цвили. Нито един кон не обича да остава сам, но Фалк изпитваше болезнена нетърпимост към самотата. Щеше да е най-добре да взема и двата коня, въпреки че щеше да ми е трудно. Можех да яздя Фалк и да държа Сивушко за юздите.

— Мамо?

Тя не бе продумала от доста време и се страхувах да не е загубила съзнание. Но когато чу гласа ми, отвори очи.

— Трябва да отида да потърся помощ — казах й аз. — Сварила съм ти две чаши чай от върбова кора. Изпий сега едната, докато е топъл.

Струваше ми се съвсем абсурдно да говоря така — сякаш аз бях майката. Но тя само кимна.

— Внимавай, съкровище — рече ми мама.

Останах, докато се уверих, че бе в състояние сама да изпие чая. След това сложих хляба и сиренето до другата чаша чай, оседлах Фалк и Сивушко и отново ги преведох през листната завеса. Позволих им да пийнат малко от потока, като внимавах да не се нагълтат с много вода. След това яхнах единия от тях и се отправих към брода.

Давин

Бях убил първата си кошута, една красива вилорога антилопа, и бузите ми пламтяха от гордост и радост. Барутлията и Салан ме изпратиха до вкъщи, наложи се, защото не можех да нося антилопата сам. Но в мига, в който влязохме в кухнята, веднага разбрах, че у дома нямаше никого. На масата стоеше, покрита с кърпа купа — мама ми беше оставила от закуската. И както изпитвах чувство на гордост, изведнъж ми стана гузно.

На масата лежеше бележка, написана с грозния почерк на Дина.

— Мама и Дина са тръгнали с Ивайн Лаклан към Хебралс Мьоле — казах аз след като бях разгадал написаното. Четеното не беше най-силната ми страна. Дина е по-добра в това, макар че е с четири години по-малка. Тя подхожда с повече търпение към тези неща. — Заради някакви овце.

— Без мен? — рече Салан с недоволен вид. Той приема пазенето на мама много на сериозно.

— Те не знаеха къде сме. Но Лаклан е обещал да ги изпрати до вкъщи.

Салан се размърмори. Виждаше се, че това изобщо не му харесва, но точно в този момент нямаше какво да направи.

— По-добре да ида да прибера Роза и Мели от къщата на Мауди — рекох аз. — Ако, разбира се, поискат да се върнат с мен.

А те не искаха. Роза се бе заловила да дялка лъжица за Мауди, а Мели си играеше с кученцата.

— Днес убих едно животно — споменах аз колебливо на Роза само за да чуя как звучи. — Вилорога антилопа.

— Браво — отвърна ми тя отнесено и продължи да дялка.

Щеше да каже същото, ако се бях прибрал с пъдпъдък или див заек. Роза не знае какво означава да ловуваш. Аз постоях малко и я наблюдавах как дялка. За миг светлите й плитки се усмириха и тя сбърчи замислено вежди. По някакъв начин лъжицата се бе превърнала в куче — ловно куче с остра муцуна и виснали уши.

— Ще ида да проверя дали Нико си е вкъщи — казах й аз.

— Ммм — измърмори тя и издълба малки тънки косми, така че кучето се сдоби с козина. Все още използваше стария, наполовина ръждясал малък нож, който имаше още от Дунарк. Ако някога имах пари, щях да й подаря нов, наистина добър нож. Но от друга страна, нож, който бе ранил Дракан в крака, в никакъв случай не бе обикновен…

Нико и учителят Маунус се настаниха в едното крило на стопанството на Мауди Кензи миналата есен, когато се заселихме тук горе. В началото и ние живеехме там, докато си построим своя къща. Нико и учителя Маунус също можеха да разчитат на помощ, за да си изградят свой дом, но макар че учителят непрекъснато мрънкаше, че му се налага да живее под един покрив с майка си, не правеше нищо по въпроса. А може би защото все още кроеше планове и мечтаеше един ден да се върне в Дунарк?