Лине Кобербьол - Знакът на жрицата

С Нико точно се караха. В това нямаше нищо необичайно, дори започвах да мисля, че това бе нормалният им начин на общуване. Дина обясняваше, че те се обичат като баща и син, но не бе лесно да доловиш тази обич в думите им.

— Защо винаги се правиш на по-глупав отколкото си в действителност? — крещеше учителят Маунус. — Много добре знаеш , че съм прав.

— Изобщо не знам — отвърна му Нико по-тихо, но също толкова гневно.

— Прекрасно! Чудесно! Тогава си играй на обикновен пастир, докато Дракан ти го позволява.

— Нищо лошо няма в това да си пастир.

— Няма. Ако човек е роден пастир и му харесва да е такъв и ако не е отговорен за цяла крепост и град.

— Град и крепост, които не ме искат! Щом като си искат Дракан, нека си го задържат, а мен ме остави да си живея на спокойствие.

Аз стоях на вратата и не знаех дали да се изкашлям, да кажа „добър ден“ или съвсем тихо да си тръгна. Точно бях решил да направя второто, когато и двамата ме забелязаха едновременно.

— Добър ден, Давин — поздрави ме учителят Маунус. — Как си?

— Благодаря, добре. Точно убих една вилорога антилопа.

Но на фона на разговора за Дракан, Дунарк и крепостта това сякаш прозвуча съвсем по детски.

— Браво, браво… — промърмори учителят Маунус, почти толкова отнесено, колкото и Роза. Но Нико зададе правилния въпрос.

— С един точен изстрел?

— В сърцето. На Салан дори не му се наложи да използва ловджийския си нож. Антилопата бе мъртва, когато стигнахме до нея.

Нико не каза нищо повече. Само кимна. И това бе по-хубаво от цял куп гръмки слова. Нико ме озадачават в много отношения. Понякога мислех че се бърка, където не му е работа. Но друг път се държеше съвсем уместно. В тези моменти ми се искаше да сме добри приятели.

— Върна ли се майка ти? — попита той.

Аз поклатих глава.

— Все още не.

Ще ми се да бях отишъл с тях, но… Но щеше да е безразсъдно. Ако имаше нещо, което прогонваше съня на Дракан нощем, то това бе мисълта, че Нико все още е жив и че може би един ден щеше да се върне в Дунарк. Графът бе обявил награда от хиляда златни монети, едно огромно имане, за този, който му донесеше главата на Нико, независимо дали тя щеше да стои на раменете му или не. Да пратим Нико да пази мама, бе все едно да си търсим белята, вместо да се опитваме да я избегнем.

— Защо е тръгнала без Салан? — попита учителят Маунус.

— Защото бяхме на лов — отвърнах аз, като почувствах леко чувство на вина, макар че не аз бях виновен — Салан бе планирал лова на елени, а на мен ми позволиха да ги придружа.

— Не ми харесва, че е тръгнала без Салан — каза Нико. — Дракан едва ли я е забравил.

— Ивайн Лаклан има репутация на порядъчен човек — каза учителят Маунус. — Салан едва ли би я опазил по-добре, особено в земите на клана Лаклан.

— Ще ви кажа, като се прибере.

Цял следобед работих над оградата на мамината билкова градина, така че козите да не могат да влизат вътре. Беше намерила възможно най-закътаното и слънчево местенце, но даже аз виждах, че растенията й не се чувстваха толкова добре, колкото долу, в Биркене. Вложих доста време и къртовски труд, за да вдигна оградата отново от основи. Много добре си давах сметка, че трябва да помагам повече, отколкото го правех, но си мислех, че и тренировките с меча бяха важни. Защото какъв смисъл имаше да се мъчим да правим градини и да строим козарник, кокошарник и нова къща, ако Дракан отново дойдеше и изгореше всичко до основи? И ние трябваше да започнем отначало, ако изобщо останехме живи.

Мръкна се, а мама и Дина още ги нямаше. Слязох долу до къщата на Мауди и вечерях заедно с нея и момичетата.

— Кога ще си дойде мама? — попита Мели, която държеше едно кученце в скута си. — Тя обеща да си дойде преди са се стъмни, а вече е тъмно!

— Сигурно са окъснели и са решили да пренощуват в Хебракс Мьоле — отвърнах й аз, като се стараех да не обръщам внимание на чувството на безпокойство, което започна да ме гризе отвътре като малка змия. Мели изобщо не обичаше мама да я няма нощем, а след приключението в Дунарк нещата се влошиха още повече. Мама правеше всичко възможно, за да не отсъства по-дълго отколкото бе необходимо.

Мели стискаше кученцето толкова здраво, че то започна да скимти и да се бори, за да се освободи.

— Мели, внимавай да не го смачкаш.

Тя сякаш изобщо не ме чу. По пухкавите й мургави бузи започнаха да се стичат сълзи.

Аз я успокоих доколкото можах и й разказах три от любимите й истории преди да заспи. Разбира се, че мама ще се върне, казах си аз. Разбира се, че ще го направи.