Лине Кобербьол - Знакът на жрицата

— Сега е на мама — отвърнах му аз.

— Аха — изръмжа той. — Значи ти си момчето на Жрицата на срама. Защо не каза веднага? Слез и заведи коня в ъгловия бокс — ето там — и ще измислим нещо.

Момчето на Жрицата на срама. Бях яздил в продължение на два дни с меч на гърба, поставях на карта собствения си живот, възнамерявах да се бия като мъж… А в очите на този човек аз бях само малкото момченце на мама. Може би бе по-добре да ме мислят за крадец на коне, но не би.

— Не искам милостиня — казах аз ядосано. — Мога да си изработя парите.

— Да, да — рече ми конярят. — По-полека, петльо. Щом толкова искаш да работиш, ще ти изпълня желанието.

Два часа по-късно вече съжалявах за думите си.

— Можеш да изчистиш курника — подхвърли кръчмарят.

Това, което пропусна да спомене, бе, че курникът беше голям колкото собствената ни къща и имаше три отделения, като във всяко от тях по един войнствен мъжкар бранеше двайсетина дебели оранжево-червени кокошки квачки… А освен това сигурно бяха изминали най-малко пет лета от последния път, когато някой се бе опитвал да почисти тук. Курешки, трупани пет години — от изсъхнали, наполовина втвърдени, до по-пресни, течни петънца… Ау, как вонеше само. И как цапаше. Стара слама, пух и кокоши пера, кокоши бълхи… Трябваше да си сваля ризата и да я завържа около носа и устата си, за да мога да издържа. А когато стигнах до третото „семейство“ и исках да мина покрай него, за да изляза на двора, петелът ме нападна, така че получих три кървящи драскотини на гърдите.

— Да станеш на супа дано! — проклех го аз и най-накрая успях да го изгоня през отвора с помощта на метлата, която ми бяха заели за почистването.

Доста време ми отне преди да изнеса и последната количка мръсотия и да сложа прясна слама в почистените полози. Беше започнало да се свечерява и кокошките се трупаха неспокойно около отвора и искаха да се приберат вътре. Конярят с гъстите вежди надникна вътре, за да ме провери.

— Хмм — измърмори той. — Добре си се справил. Свалям ти шапка.

— Има ли къде да се измия? — попитах аз. — И къде да си изпера ризата?

— Измий най-голямата мръсотия на помпата в двора — рече ми конярят. — Ако някой от гостите си е поръчал баня, можеш да влезеш в коритото след него, но се съмнявам, че кръчмарят ще стопли вода само заради теб.

Аз пъхнах глава под помпата и търках ли търках. Имах чувството, че цялото тяло ме сърби. Много добре знаех, че си въобразявам, но бях видял как паразитите подскачат в старата слама и ми се струваше, че всичките се бяха прехвърлили върху мен.

— Ето — рече ми конярят и ми подаде едно тънко сиво парче сапун. — Баните са там горе. Ако побързаш, водата може да е все още топла.

Аз се разбързах. Водата в каменното корито бе по-скоро хладка, отколкото топла, но бе по-добре от студената от помпата. Когато приключих със себе си, започнах да търкам ризата, докато тя отново не стана горе-долу бяла или във всеки случай поне не замириса по-добре.

Аз излязох от коритото и изцедих водата от косата си. Бях успял да убедя мама да не я подстригва последната година и вече бе достатъчно дълга, че да мога да я хващам на конска опашка, като тази на Салан. Точно щях отново да я вържа с кожената връзка, когато чух странно хихикане.

Обърнах се. До вратата стояха две момичета, навярно към шестнайсет-седемнайсетгодишни, с бели забрадки и престилки, с които бяха закрили устните си. Аз грабнах ризата си и застанах така, че да покрия тялото си от кръста надолу. На какво се смееха? Аз ли не виждах добре или бе само заради голотата ми?

— Господарката каза, че ти е оставила храна в кухнята — рече едната от тях и пусна престилката, така че лицето й се откри. Предните й зъби леко стърчаха напред, но иначе беше много хубава. Аз обаче виждах, че смехът продължаваше да напира в нея.

— Благодаря — казах аз. — Веднага идвам.

— Ела, щом си готов… — отвърна ми тя. Двете момичета се спогледаха и се разтресоха от смях. Олекна ми, когато те най-накрая се прибраха вътре и затвориха вратата след себе си. Не можех да не сведа поглед надолу и да не се огледам. Наистина ли бях толкова смешен? Според мен изглеждах съвсем нормално. Бях все още леко кльощав, но раменете ми се бяха разширили през последните години. А що се отнася до останалото… Когато с Барутлията и Кини се къпехме заедно, никой не се смееше. Глупави момичета. Опитах се да ги забравя, но изведнъж осъзнах, че ми беше неудобно да вляза в кухнята на кръчмата само по вълнена жилетка без ръкави, както правех обикновено, когато ризата ми съхнеше. Изстисках ризата си колкото се може по-добре, но тя все още бе много мокра. Изведнъж осъзнах колко глупаво беше да обръщам внимание на две кокошки, след като бях дошъл в града, за да се бия с един мъж на живот и смърт. Оставих ризата да съхне и само по жилетка тръгнах да търся кухнята.