Лине Кобербьол - Знакът на жрицата

— Ти, Ивайн Лаклан, по собствена воля ли си застанал днес тук?

— Да.

— И не искаш да отстъпиш?

— Не.

— Ти, Давин Тонере, по собствена воля ли си застанал днес тук?

— Да.

— И не искаш да отстъпиш?

— Не.

— Тогава кръгът се затваря. Всичко, което се случва вътре, приключва вътре. И няма никой, който да пречи, да помага или да отмъщава.

Тя направи една кратка пауза, сякаш за да ни даде последна възможност да се откажем. Струваше ми се, че целият Баур Лаклан е притаил дъх. Нито Ивайн, нито аз продумахме.

— Нека тогава битката да започне — каза Хелена Лаклан и удари с пръта си в земята.

Ивайн вдигна меча си и веднага забелязах, че бе умел боец. Не бях и очаквал друго. Краката ми сами застанаха в правилната поза — ненапразно Салан ни беше тренирал, докато изгубвахме способността да ходим от умора. „Десния крак напред, момче! Вдигни ръка!“ Чувах гласа му в съзнанието си. Мислех, че съм готов. Но когато Ивайн атакува за първи път, аз едва смогнах да вдигна меча и да парирам удара, така че да не ми посече рамото. Остриетата се удариха и звъннаха, а пръстите ме заболяха — ударът му бе силен, много по-силен от ударите на Кини и Барутлията, почти равен по сила на ударите на Салан. А това беше само първият. Кога ли щеше да нанесе втория?

„Никога не си мисли, че даден удар е последният“ — наставляваше ме Салан в съзнанието ми. — „Мисли за следващия. И за по-следващия, и за по-по-следващия.“

Не че имаше време да мисля с главата си. Бях принуден да оставя тялото си да мисли вместо мен, защото Ивайн отвръщаше на париранията ми с истински дъжд от удари — срещу раменете, главата, гърдите; ако имах време, щях да се уплаша, защото това изобщо не приличаше на тренировките. Наложи се да хвана меча с две ръце, за да не го изпусна, и трябваше да забравя, че ще мога и аз да атакувам, освен ако не исках да изгубя ръка или да ми се случи нещо още по-лошо. Как можеше да е толкова бърз? Как можеше да удря толкова силно? Използваше техника, каквато не бях виждал преди, и дори не знам как изобщо успявах да си вдигна меча, така че да не ми отсече главата.

Обзе ме мрачно тежко чувство на безнадеждност, точно както в съня — ръцете ме боляха толкова силно, че ми идеше да крещя, а мечът тежеше един тон. Леденостудените очи на Ивайн не ме изпускаха от поглед нито за секунда и посланието им беше ясно — аз бях просто животно, което трябваше да заколи колкото се може по-бързо. А пък аз, с всичките ми мечти за това как ще отмъстя за мама и ще убия предателя, аз можех единствено да се отбранявам и да отстъпвам назад, докато не усетих тежката студена верига зад гърба си и нямаше накъде да мърдам повече.

Видях го, че се усмихва и знаех, че си мисли, че вече ме е хванал натясно. Следващият удар щеше да е последният. Освен всичко друго знаех и как щеше да постъпи — нямаше да ми нанесе удар, който да можех да парирам, а щеше да се цели направо в гърдите. Беше го пробвал на три пъти вече, и аз на три пъти бях отстъпвал назад, но сега нямаше как да го направя.

Острието на меча полетя към мен като копие. Аз клекнах, така че стоманеният връх изсвистя над мен. И докато Ивайн осъзнае, че все още не ме беше убил, аз се изправих и го ударих с глава в голия корем, колкото сила имах.

— Ох — изпъшка той, бях му изкарал въздуха. Олюля се назад, седна на земята и изпусна меча.

Сега беше мой ред. Сега той беше животното за заколение. Аз вдигнах меча, за да му разрежа гърлото.

Но не можах. Сивите му очи продължаваха да се взират в мен, но вече не бяха толкова студени, и аз знаех, че го беше страх. В този миг той беше човек, жив човек, а ако вдигнех меча, с него щеше да е свършено. Щеше да е мъртъв. Едно безжизнено тяло.

Аз свалих меча. Щях да се разплача. Майка ми за малко да умре заради него, бях дошъл, за да го убия и сега, когато ми се удаваше шансът да го сторя… И аз ли бях като Нико, слабак, който не можеше да нанесе удар, когато му е времето? Така Ивайн щеше да продължи да живее, също като Дракан, и да причинява зло на още хора? Той заслужаваше да умре. Аз отново вдигнах меча и замахнах — той полетя в дъга към гърлото на Ивайн.

Желязото се удари в стомана. Мечът на Ивайн бе отново в ръката му. Твърде дълго се бях забавил. Но той продължаваше да седи на земята и аз бях в по-изгодна позиция. Ударих още веднъж, с всичка сила.

Дзъъън. Чу се странен трясък, който съвсем не приличаше на чистия звън, който издаваха две остриета при удар. Изведнъж мечът олекна в ръцете ми. И когато понечих да го вдигна, за да замахна още веднъж, разбрах защо: острието беше счупено, на две длани над дръжката. Бях останал без оръжие.