Лине Кобербьол - Знакът на жрицата

— Ивайн — изрекох аз с полуприглушен и несигурен глас. Той отново не реагира. — Ивайн Лаклан!

Беше безнадеждно. Или не беше той, или трябваше да пристъпя към по-сурови мерки. А и беше започнало да ми писва от дребните глупави пречки. Ако можеше да се вярва на думите на пазача, Ивайн Лаклан беше някъде в тази стая и аз щях да направя всичко възможно, за да го събудя.

Взех едно празно нощно гърне, скочих на масата и започнах да удрям по него с меча си. Вдигна се страшна гюрултия.

— Ивайн Лаклан! Ивайн Лаклан! — извиках аз с цяло гърло.

В алковите настъпи суетня. Сънливи, ругаещи мъже се изтъркаляха от сламените легла и грабнаха оръжията си.

— Веднага прекрати това адско изпълнение — изрева един от тях. — Какво се е случило? И кой по дяволите си ти?

Аз престанах да удрям по нощното гърне.

— Ти ли си Ивайн Лаклан? — попитах аз.

— Да, по дяволите. А ти кой си?

Аз го огледах от глава до пети. За щастие, беше по-дребен от Салан, но бе по-висок от мен, а голият му торс бе мускулест и здрав. Но Салан ме беше научил, че желанието и уменията са по-важни от мускулите.

— Казвам се Давин Тонере — рекох аз и издекламирах кратката реч, върху която бях мислил по целия път от Баур Кензи. — Тъй като ти си злодей и жалък предател и тъй като причини на майка ми ужасна болка, те предизвиквам на дуел.

Настъпи мъртвешка тишина.

Ивайн Лаклан ми хвърли студен поглед.

— Вземи си думите обратно, момче — рече ми той.

Аз поклатих глава.

— Всяка дума е вярна — отвърнах му аз. — А човек не може да забие стрела в гърба на майка ми и да се измъкне безнаказано.

— Чувал съм тези лъжи и преди — рече ми той бавно. — От пратеника на клана Кензи. Не знам защо Кензи започнаха изведнъж да се заяждат с нас, но всичко това е лъжа, чиста лъжа. Никога не съм удрял жена, камо ли пък да я пронижа със стрела! Вземи си думите обратно, пикльо, защото иначе ще трябва да се срещнем в железния кръг.

Изобщо не бях очаквал да си признае, но нещо в хладнокръвието, с което стоеше насреща ми и отричаше, ме разгневи още повече.

— Железният кръг е единственото място, където искам да се срещнем, предателю — изсъсках аз. — И само един ще излезе жив от там!

Железният кръг често е само очертана в пясъка линия. Ако има достатъчно мъже и оръжия, това е кръг от забити в земята мечове, между които е завързано въже. Баур Лаклан обаче разполагаше с един изискан железен кръг от изляти във формата на мечове колони. Между тях висеше тежка ръждясала верига. Нямаше значение дали кръгът бе очертан от нарисувана линия или от кована верига — щом двама мъже влезеха в него, за да се бият, попадаха в друг свят. Никой нямаше право да се намесва, никой нямаше право да им пречи или да им помага. А когато двамата са влезли в кръга по собствено желание и съгласно правилата, никой нямаше право да търси отмъщение за случилото се вътре. По този начин мъже от различни кланове можеха да разрешат спора си, дори да отнемат живота на съперника си, без това да предизвика война между клановете. И нещо, заради което иначе биха били пожертвани множество животи, ставаше причина да бъде отнет само един или максимум два живота.

Студените стоманеносиви очи на Ивайн Лаклан се впиха в мен в мига, в който влязохме в кръга, макар и да не бе прозвучал сигнал за начало. Коремът ми се бе свил на топка, но щом се сетих за мама и за това как животът й бе висял на косъм, яростта ми отново се върна и ме стопли приятно.

Все още бе много рано сутринта и толкова студено, че от устите ни излизаше пара. Въпреки това Ивайн бе гол от кръста нагоре, а и аз си бях свалил ризата. Явно така се правеше. Аз започнах да размахвам меча си, за да се стопля малко, както ме бе учил Салан. Ивайн просто стоеше и ме гледаше. Може би си мислеше, че няма нужда да загрява, за да убие един „пикльо“. Извън кръга около нас се бяха наредили трийсетина мълчаливи зрители, всички до един от клана Лаклан. Тогава разбрах колко полезна всъщност бе веригата — не ми се вярваше някой от тях да изгаряше от желание да ми помогне, но благодарение на ръждивия синджир не можеха да помогнат и на Ивайн.

Съвсем близо до кръга бе застанала Хелена Лаклан, която се подпираше на дълъг, черен прът. Косата й бе съвсем бяла, а тялото й бе прегърбено от старост, но гласът й решително проряза тишината.

— Питам ви за последен път, може ли да разрешите спора си по друг начин?

— Само ако си вземе лъжливите думи обратно — изръмжа Ивайн.

Аз просто поклатих глава.