Лине Кобербьол - Знакът на жрицата

Кръчмарката ми даде купа месна супа и колкото хляб можех да погълна.

— Като свършиш с това, те чака халба бира — рече ми тя. — Но само една. После можеш да продължиш с вода.

— Благодаря, господарке — казах аз и започнах да духам супата. Тя беше толкова топла, че от нея се издигаше пара, имаше много месо и билки, а стомахът ми така къркореше, че не можех да я чакам да поизстине.

По-късно, докато се наслаждавах на халбата бира, попитах съвсем невинно:

— Дали господарката не знае как мога да намеря Ивайн Лаклан?

— Ивайн? Той живее горе, в крепостта, когато е в Баур Лаклан. Доста пътува. Защо питаш? За какво ти е?

Аз пийнах глътка бира и изтрих пяната от устата си.

— За нищо особено — отвърнах аз, без да вдигам поглед. — Нося му само вест от мама.

Давин

Оставиха ме да пренощувам в бараката и аз се настаних доста удобно в остатъка от миналогодишната слама, като постлах одеялото си отдолу и се завих с палтото си. Все пак ми бе трудно да заспя. Мислех си, че бе по-лесно да свършиш нещо опасно, ако го направиш веднага, без много-много да разсъждаваш. Съветите и подвикванията на Салан звучаха в главата ми: „Гледай меча, момче, а не глупавата му физиономия!“. За първи път наистина се замислих какво ли бе чувството да пронижеш някого с меч и да го видиш как се свлича на земята, как изстива и животът го напуска, сякаш си заколил прасе. Ами ако аз бях прасето?

Когато най-сетне заспах, ми се присъни, че мечът ми изведнъж бе станал толкова тежък, че не можех да го вдигна, а около мен подскачаше мъж в риза с дълги ръкави и с престилка на месар. Той ме пробождаше ту тук, ту там и кръвта ми се стичаше по ръцете, краката и корема. Аз се опитах да се защитя, но мечът ми сякаш се бе сраснал със земята, а противникът ми не спираше да ми се присмива. Накрая ме прободе в гърлото и в мига преди да загубя съзнание видях как цял рояк слугинчета от кръчмата се втурнаха, хихикайки, към нас, всяко с месарски нож в ръка. Те крещяха: „Бягайте, бягайте! Каква хубава шунка ще излезе от вас само!“.

Събудих се внезапно призори, защото един петел се разкукурига силно и пронизително на двора. Сигурно бе същият, който ме кълва вчера, помислих си аз сърдито. Опитах да се обърна на другата страна и да поспя още малко, защото изобщо не се чувствах отпочинал. Но, разбира се, и другите два започнаха да кукуригат и аз се замислих защо всъщност се въргалях в сламата в един непознат град. Желанието ми за сън съвсем се изпари — като роса под лъчите на слънцето, а в корема ми се появи странно усещане за студ. Но тогава си спомних за мама и за онова, което й се случи, и гневът ме стопли.

Измих се набързо на помпата в двора, облякох си ризата — тя беше все още влажна, но това поне не си личеше, изтупах сламата от палтото си и тръгнах. Минах през портата, отправих се надолу по калдъръмената улица и продължих напред през града към крепостта, където живееше Ивайн Лаклан.

— Какво искаш? — попита ме пазачът троснато. — Много рано си дошъл. Търсиш си белята.

— Искам да говоря с Ивайн Лаклан. Тук ли е?

— Може би. Но едва ли ще му хареса да го будя за едното нищо.

Бях се уморил да чакам. Исках всичко да приключи.

— Кажи ми къде да го намеря и сам ще го събудя.

Пазачът ме изгледа продължително. След това поклати глава.

— Щом като толкова настояваш — рече ми той. — Но после да не кажеш, че не съм те предупредил. Ивайн много бързо се пали, когато нещо не му харесва.

Пазачът обаче се дръпна настрани и ми посочи врата в една от кулите.

— Качи се по стълбите до втория етаж и после свий надясно. Той винаги спи в стаята на стражите, когато си е вкъщи.

Аз кимнах, благодарих и преминах през двора с бързи стъпки, или поне така се надявах.

Стаята на стражите представляваше дълго помещение с висок таван, а едната й стена бе цялата с алкови. Откъм завесите долиташе гръмко хъркане в различни тоналности, а всевъзможни дрехи — панталони, ризи и наметала, повечето с гарнитура в жълто и червено — цветовете на Лаклан, лежаха разхвърляни върху столовете, масите и пода. Аз дръпнах завесата на най-близкия алков. Вътре имаше един широкоплещест мъж с космати гърди и широко отворена уста, която издаваше хъркащи звуци. Той се бе проснал върху леглото с разперени ръце и изглеждаше така, сякаш току-що бе видял призрак и се бе вцепенил от изумление. Внезапно нахлулата в алкова слънчева светлина не го обезпокои и мъжът продължи да си спи спокойно. Обзе ме несигурност. Нямах никаква идея това Ивайн Лаклан ли беше или не. Изведнъж осъзнах, че аз всъщност не знаех как изглежда той. А не смятах, че ей така изведнъж можех да опра ножа си в гърдите на напълно непознат човек и да го предизвикам на двубой.