Лине Кобербьол - Знакът на жрицата

Малко преди пладне на следния ден Дина се появи на хълма на гърба на Фалк, а в ръцете си държеше юздите на сивото пони на Деби Уртемутер. Бе пребледняла от страх и умора, и бе болезнено да я гледаш в очите.

— Пронизаха мама със стрела — рече ми тя, а гласът й бе съвсем отслабнал и издрезгавял от изтощение. — Побързайте. Толкова ме е страх, че ще умре.

Минаха девет дни преди да се уверим, че мама ще оцелее. Нямам думи да опиша колко ужасно беше да седиш до леглото й и да чакаш. Но докато седях там, осъзнах, че на света има двама човека, които искам да убия. Дракан и Ивайн Лаклан.

Давин

— Ивайн Лаклан — казах аз.

Салан дори не вдигна поглед. Той стовари умело брадвата върху цепеницата на дръвника, така че тя се сцепи на две. Салан се наведе. Взе още една цепеница и я постави на дръвника.

— Какво за него? — попита той.

— Той е устроил засада на мама. Опита се да я убие.

Следобедното слънце проблесна за миг върху острието на брадвата. „Тряс!“ Още две парчета дърво се озоваха на земята. Аз гледах гневно превития му гръб. Не можеше ли да остави брадвата за миг и да поговори с мен? Все пак беше важно, всъщност бе въпрос на живот и смърт.

— Салан, трябва да направим нещо!

Тряс! Брадвата блесна още веднъж.

— Изпратихме вест на Хелена Лаклан.

— И какво? Тя му е баба — да не мислиш, че ще го накаже, както подобава? Този… този предател трябва да умре, Салан!

Най-накрая Салан се изправи и ме погледна.

— Каквото и да е сторил Ивайн Лаклан и каквото и наказание да заслужава, това засяга клана Лаклан. — Очите му бяха сиви като гранит под плътните червени вежди. — Разбираш ли, момче?

Той искаше да каже, че законите на клана бяха свещени. Само кланът Лаклан можеше да осъди човек, който носеше името му. Но мама лежеше вкъщи, в новия ни дом, и все още бе толкова слаба, че Дина трябваше да й държи чашата, докато пие. И вината за това бе на Ивайн Лаклан.

Аз поклатих бавно глава.

— Не, Салан, не разбирам.

Врътнах се и си тръгнах. Усещах погледа на Салан върху гърба си, докато стигнах хребета на хълма. Тогава отдолу долетя едно звучно „Тряс!“. Аз прехапах устни. Нека да не му пука. Нека си стои и сече дърва. Щом ще е така, ще се оправям сам.

Бе толкова рано, че слънцето едва се бе показало на небето. Колоните на каменния кръг приличаха на спящи черни великани със съвсем, съвсем мъничко злато в косите, сякаш зората бе положила корони на главите им. На излизане заключих вратата колкото се може по-тихо. Другите все още спяха — мама и Мели, Дина и Роза. Пес се бе надигнал от кошницата в ъгъла, докато минавах през кухнята, но аз го накарах отново да си легне. Щеше да ми е приятно да дойде с мен, но беше най-добре да остане да пази мама и момичетата.

Прекосих двора. Тревата бе натежала от роса и глезените ми подгизнаха за миг. Тук нямаше чакъл и калдъръм, както край Липовата къща. Дворът всъщност не бе нищо повече от парчето земя и тревата, които по някаква случайност попадаха между къщата и конюшнята.

Фалк подаде глава над дървената стена и леко и сънливо изпръхтя. Гривата му бе пълна с клечки, явно си бе лежал тихо и спокойно в сламата преди да дойда и да го обезпокоя. Дадох му няколко шепи овес, които той лакомо изгълта. Изчетках тъмната му козина от праха и мръсотията и почистих копитата му. За щастие той бе свикнал да го оседлават по никое време и не протестираше. Оставих го да ме чака в конюшнята и отидох да си взема меча.

Щом усетиха, че се приближавам, овцете започнаха да блеят и искаха да ги пусна да излязат, но аз се престорих, че не ги чувам. Мечът лежеше в обичайното си скривалище, напъхан дълбоко под сламата, на една ръка разстояние от южната стена. Аз го издърпах. За миг се поколебах. Сякаш отново чувах гласа на Нико. Това е чисто и просто парче желязна блатна руда. От него никога няма да излезе хубаво острие. Но аз го точих цялата минала седмица и сега острието му бе толкова остро, че човек можеше да се пореже, ако не внимаваше докато го чисти. Може би не бе най-прекрасният меч на света, но беше достатъчно хубав. Щеше да свърши работа. Не разполагах с друг.

Копитата на Фалк оставяха дълбоки следи в мократа от росата трева, докато се изкачвахме по хълма. Но когато се обърнах назад, видях, че къщата продължаваше да спи там долу, със спуснати кепенци на прозорците и заключени врати.

Отне ми почти два дни да стигна до Баур Лаклан, най-вече защото на три пъти сбърках пътя. Пренощувах под един навес, заобиколен от плашливи овце, които се разбягваха блеейки всеки път, щом Фалк размахаше опашка. Не успях да поспя много. На сутринта изядох последното парче питка от запасите си. Фалк трябваше да се задоволи с трева.