Лине Кобербьол - Знакът на жрицата

Аз отново скочих на земята и наредих на Сивушко и Фалк да спрат. След това внимателно запълзях надолу под върбата. Беше като да минеш през завеса — дебел килим от мънички, жълтозелени листа. А когато преминеш през завесата, се озоваваш на едно малко пясъчно островче, точно насред короната, напълно скрит от света. Като в дупка или по-скоро хралупа. Не можеше да има по-добро скривалище.

— Ще трябва да се върнем в потока — казах аз, като се върнах при мама и конете. — Така ще можем да скрием и конете там.

Мама само кимна лекичко. Лицето й бе мъртвешки бледо, а устните й бяха посинели, също като на дете, което е стояло дълго време във вода. Кръвта от раната бе образувала петно на гърба, но наистина бе по-малко, отколкото очаквах, явно мама бе постъпила правилно, като остави стрелата. Опитах се да загърбя притеснението. Щях да мога да й помогна едва след като стигнехме скривалището във върбовата дупка. Не по-рано.

Струваше ми се плашещо и погрешно да се връщаме обратно — все пак щяхме да вървим в посока към Ивайн и хората му. За щастие разстоянието не бе голямо. И така ние яздехме през потока, докато стигнахме до върбата. Аз скочих от коня и преведох Сивушко зад завесата от листа, а ботушите ми постепенно подгизнаха и краката ми започнаха да шляпат в тях. Той премина охотно и умилително спокойно и през това препятствие. Завързах го за един голям клон там вътре и отидох да взема Фалк. Той в началото се дърпаше и мяташе грива, виждах каква болка причинява на мама всяко негово непредвидено движение и бих започнала да викам и да ругая, ако не бях сигурна, че няма смисъл. Само успокояващи думи и потупване вършеха работа, ако искаш да прикоткаш един кон да направи нещо подобно. И накрая той се предаде, може би защото можеше да надуши Сивушко, и разбра, че приятелят му го чака там, зад странното зелено нещо, през което го карах да мине.

Помогнах на мама да слезе от коня и я сложих да седне на една набързо събрана купчина от стари върбови клонки, но знаех, че трябва да набавя по-суха постеля за нас. Свалих оловната чаша от колана си, напълних я с вода и я подадох на мама. Доста неща трябваше да се направят, за да може върбовата дупка да се превърне в подходящо за ранен човек място, но сега имаше нещо по-важно.

— Трябва да се върна и да залича следите — казах й аз. — Ако открият отпечатъци от копита горе на пътеката и видят, че свършват при върбата, ще им е лесно да се досетят за останалото.

Мама отпи една глътка от чистата, студена изворна вода.

— Отивай — рече ми тя. — Аз ще чакам тук…

Последното беше замислено като шега, защото какво друго можеше да направи всъщност? Но усмивката й се изкриви в болезнена гримаса и на мен ми се приплака. Отново.

Когато следите бяха заличени и с мама се бяхме сдобили с нещо като легло от борови клонки, дойде ред на стрелата. Тя не се бе забила изцяло, но аз виждах върха й, който образуваше твърда бучка под кожата до мишницата й, точно под ключицата.

— Какво трябва да направя? — попитах аз. — Да я изтръгна ли?

Мама поклати глава.

— Не трябва да се изтегля… — рече ми тя. — Трябва да се натисне, за да излезе отпред. Ти нямаш толкова сила.

— Да, но не можем да я оставим просто да стои така и да стърчи. Ти дори не можеш да легнеш.

— Вземи ножа и отрежи дръжката.

Аз сторих каквото ми каза, но не беше лесно. Виждах колко я боли всеки път, когато докоснех дръжката. Щом свърших, забелязах, че по бузите й се стичат сълзи. Беше ужасно. Ужасно е да гледаш майка си да плаче. А после се отпусна на леглото толкова бледа и неподвижна, че се уплаших да не умре.

Макар че беше опасно, аз запалих малък огън — колкото да стопля чаша вода. Наоколо се намираха достатъчно върбови листа и клони. Скривалището ни притежаваше още едно преимущество. Имаше колкото си искаш върбова кора, а върбовата кора бе добро средство срещу болка, треска и възпалителни процеси. Когато мама изпи чая, аз й помогнах да легне и я завих с палтото си. Тя хапна съвсем мъничко хляб. Аз хапнах малко повече и парче сирене от това, което носехме в дисагите на конете. Колкото и странно да беше, аз всъщност бях огладняла насред цялата тази ужасия.

След пладне чух гласове, изправих се и се приближих до конете, за да мога да запуша с ръка ноздрите им, ако някой от тях понечеше да изпръхти. Мама спеше и не исках да я будя. Не можехме да продължим да бягаме. Или щяха да ни открият, или нямаше да ни открият. Можеше само да чакаме.

Гласовете се приближиха, а горе по брега се чу тропот от копита. Ноздрите на Фалк потръпнаха, но аз го предупредих да мълчи, като поставих ръка на муцуната му. Сивушко вдигна глава и изсумтя, но иначе не се развълнува особено. Тропотът от копита не секна, а гласовете постепенно се отдалечиха и съвсем заглъхнаха.