Лине Кобербьол - Дарът на змията

Вече почти не го виждах заради сумрака и тълпата. „По дяволите“, помислих си аз. Ние обещахме на учителя Маунус…

— Мамо? Мамо, може ли да отида с него?

— Да — каза мама и проследи тъмнокосата глава на Нико с очи. — Можеш.

Аз се запровирах през тълпата след Нико. Но неговите крака бяха по-дълги от моите и беше невъзможно да го настигна. Догоних го едва в следващата от пазарните улици — той се бе спрял пред един тезгях за бира и ракия. Стоеше там нерешителен с шилинг в ръка — все още не го бе сложил на тезгяха.

Аз се приближих до него.

— Нико, не искаш ли да вечеряш с нас?

Той се обърна рязко. Явно не беше очаквал да го последвам. Хвърли ми един бърз поглед и после се втренчи в земята. Това ме натъжи.

— Можеш спокойно да ме погледнеш — рекох му аз тихо. — Вече не съм опасна.

Усетих как сълзите запариха в ъгълчетата на очите ми, защото, макар че очите на Жрица на срама вървят ръка за ръка със самотата, беше някак странно и дори… дори ненормално да загубиш тяхната сила. Сякаш вече не бях дъщеря на майка си. Сякаш вече не бях себе си. Мама ме бе успокоявала, че способностите ми със сигурност ще се върнат, че само са се спотаили. И наистина на моменти получавах просветление, както днес с каруцаря. Но през повечето време… през повечето време нищо не усещах, когато поглеждах в очите на хората.

— Дина — той погали бузата ми с ръка, толкова леко, сякаш покрай лицето ми просто бе прелетял топъл полъх. — Натъжава ли те това? Сигурно е хубаво да… да можеш да гледаш другите хора, без да изтръгваш най-тъмните им тайни.

— Не знам — отвърнах аз.

— Ти получи шанса да бъдеш просто обикновена — промърмори той. — Да знаеше само как ти завиждам.

Аз не се чувствах обикновена. Само… разкъсана.

— Мисля, че е късно — рекох му аз. — Не съм убедена, че вече мога да бъда обикновена. Така и не се научих на това.

— Значи двамата с теб имаме повече общи неща, отколкото си мислех — каза той мрачно.

— Какво имаш предвид?

— Ако можех да избирам, мисля, че бих поискал да съм… син на коняр например. Или на търговец. Или на дърводелец.

— Казваш го само защото никога не ти се е налагало да ходиш все гладен в края на зимата, когато храната вече почти е свършила.

— Не казвам, че искам да съм беден. Или гладен. Или да мръзна. През целия ми живот хората са имали определена представа за това какъв съм и какъв трябва да бъда. Когато бях малък, не ми беше позволено да си играя с децата на стражите, защото бях графският син. Толкова много исках да се науча да правя грънци или да дялкам дърво, но не, вместо това трябваше да имам часове по фехтовка. А когато всичко това ми омръзна, когато изхвърлих меча си, тогава… Но ти знаеш.

Да. Знаех. Баща му го бе набил. Беше удрял все по-силно и по-силно, като бе ръмжал, че „един мъж е нищо без меча си“. Но Нико не бе поискал да се фехтува повече, колкото и да го бе налагал баща му.

— А когато… а когато се случи нещастието с татко и Адела и Биан… когато ги убиха, всички си мислеха, че аз съм го сторил, а някои все още вярват в това. За тях аз съм чудовището Никодемус и те биха ме убили, без да им мигне окото, и даже биха се хвалили после с това. Докато седях в килията в Дунарк, при мен идваха хора, само за да ме заплюят. Хора, с които бях отрасъл.

— Не всички вече вярват на това! Оръжейникът не вярва, вдовицата също, както и всички останали, които бяха привлекли на своя страна.

Долу в долината имаше хора, които тайно се противопоставяха на Дракан всеки път, когато им се отдадеше възможност.

— Права си. За тях съм младият господар и те очакват от мен да тръгна на борба с Дракан и да освободя Дунарк и всички останали завзети градове, та всички да заживеят щастливо до края на дните си. Мисля, че на тях им трябва герой.

— Тази идея не е съвсем лоша, нали? Все пак е по-добре от това да си чудовище.

— Така ли мислиш? Забелязала ли си колко често героите падат по време на борбата? След това, разбира се, всички са много тъжни и пишат куп възвишени песни за тях, но героят си е и ще си остане мъртъв. Съвсем мъртъв. И аз изобщо не изгарям от желание да възседна своя бял жребец и да започна да посичам хора, докато някой, който е по-добър от мен или има по-голям късмет, не ме прониже в корема. Не, благодаря.

Той изглеждаше едновременно ядосан и засрамен, сякаш наистина смяташе, че трябва да възседне своя бял жребец и всичко останало… Мисля, че бях приела за дадено, че един ден той ще се върне в долината, за да се бие с Дракан.