Лине Кобербьол - Дарът на змията

— А какво искаш тогава? — не се сдържах аз, защото не можех да си го представя да прекара живота си като овчаря на Мауди Кензи. А и всъщност не се справяше особено добре с тази работа — само преди седмица всички му помагахме да намери една овца, която бе загубил.

Нико вдигна глава и поне един път ме погледна право в очите.

— Искам да съм себе си . Толкова ли е ужасно? Искам да ми позволят да бъда Нико, а не герой или чудовище за сума ти хора.

— Разбирам, Нико, но какво означава това? — несъзнателно погледнах към ръката, в която държеше шилинга, и Нико веднага забеляза.

— Това означава — рече той ядосано, — че ще пия по халба бира, когато ми се иска. Точно като всички останали обикновени хора. Така че ако искаш, тичай вкъщи при учителя Маунус и останалите, все ми е тая.

Не знаех какво да правя. Не че беше толкова страшно да изпие халба бира. Но Нико невинаги успяваше да спре след първата. Или след петата или шестата. Именно това беше една от причините Дракан толкова лесно да успее да му припише три убийства.

Може би щях да успея да го спра, ако все още имах очите на Жрица на срама. Но бях загубила способностите си.

— Нико — рекох аз, — като си купиш бирата, не искаш ли да дойдеш при нас и да вечеряме заедно. Бивакът ни е горе при скалите — посочих с ръка натам.

Нико придоби по-спокойно изражение.

— Да, ще дойда — рече той. — Не се тревожи толкова. Ще дойда.

Отправих се нагоре към скалите. След цял ден на шумотевица и блъсканица беше приятно да се махна от пазара. Сега бях доволна, че мама избра по-усамотено място за лагеруване. Росата се бе спуснала като сив воал върху полянките и скалите и краката ми се намокриха, докато вървях по тревата. Слънцето почти се бе скрило, само няколко жълти ивици все още проблясваха по небето. Не беше тъмно, по-скоро леко сумрачно. Тук горе никога не се стъмваше напълно около деня на лятното слънцестоене. Пушекът от огньовете се стелеше като мъгла над долината, а отвсякъде се чуваше блеене на овце и кози и вой на кучета, които се лаеха едно друго.

Изведнъж той отново се изправи пред мен, сякаш изникна от земята. Мъжът. С червената риза. Дъхът ми секна и аз се закашлях от ужас.

— Нищо няма да ти сторя — каза той със странния си говор, по-мек и по-игрив от тези, с които бях свикнала. — Искам само да науча името ти.

Не му отговорих, а се затичах.

Лагерът беше наблизо. Нашето едро куче Пес излая заплашително, като ме чу да приближавам тичайки, а Салан, който иначе се опитваше да запали огъня, веднага скочи на крака.

— Какво има? — попита той остро.

— Нищо — отвърнах му задъхана. — Един мъж. Само един мъж, който…

— Къде? — прекъсна ме Салан.

— Там — махнах с ръка в посока към склона.

Но там нямаше никого. Само скални блокове, роса и пушек. Мъжът бе изчезнал.

— Никого не виждам — рече Салан.

— Той… Той сигурно се е върнал долу на пазара. Но аз не можех да разбера как бе успял да изчезне толкова бързо. Сякаш бе призрак.

— Как изглеждаше? Какво искаше?

— Искаше само да знае как се казвам.

Прозвуча странно, дори и за мен. Но Салан кимна, сякаш беше нещо съвсем нормално.

— Хубаво е, че си предпазлива — рече ми той. — Но не смятам, че ти е мислел злото.

Самата аз не знаех какво да мисля. Той ме уверяваше, че няма да ми навреди. Но пък от друга страна би било много глупаво да каже: „Ела тук, за да ти дам да разбереш“. А и след всичко, което се бе случило последните две години, имах доста основания да бъда подозрителна.

Седнах до огъня и се радвах, че Пес остана да ми прави компания, докато Салан слезе долу с Фалк да прибере каруцата. Малко по-късно се появиха Давин и Барутлията, а след тях мама и останалите. Мама бе проявила разточителство и беше купила пушени наденички в чест на добрите продажби през деня, и докато вечеряхме и си приказвахме, аз за сетен път почти забравих за мъжа. Бяхме на пазара по случай лятното слънцестоене и като никога имахме пари. Давин беше горд и щастлив, защото беше спечелил второ място с Фалк в едно от състезанията. А мама беше обещала, че по-късно щяхме да се отбием в шатрата на цигуларите, за да послушаме малко музика и да потанцуваме.

Мама ме разтърси.

— Дина, събуди се. Време е да събираме багажа.

— Ммммм — изобщо не исках да се будя. Доста окъсняхме предната вечер, а освен това попрекалих с ябълковия сайдер и танцувах толкова много, че ми се зави свят и краката ме заболяха.

— Будна ли си? Трябва да доведеш Нико и Мели. Мисля, че слязоха долу при езерото.