Лине Кобербьол - Дарът на змията

Аз се изтърколих от завивките и се изправих сковано. Изобщо не изгарях от желание да обикалям из пазара, за да търся своята инатлива по-малка сестра. Но все пак беше по-добре от сгъването на палатката и затова, след като посетих импровизираната тоалетна, се отправих към езерото.

Още отдалеч чух Моли да се смее. Тя се задъхваше, давеше и заливаше от кикот. Аз се приближих, без да ги викам, за да видя какво беше толкова смешно.

Беше Нико.

Той стоеше по средата на езерото, мокър до кости, нагизден с дълго зелено водорасло върху раменете. В ръка държеше клон, сякаш бе жезъл.

— Аз съм Нептун, морският цар — викаше той с цяло гърло. — И заповядвам: Нека забушува буря!

След това той се наведе и задуха по нещо. Доколкото успях да видя, бяха три малки лодки, измайсторени от тръстика и трева. Те се залюляха заплашително, а едната дори започна да се накланя.

— Ще се удавят! — констатира Мели и смехът й внезапно секна. — Нико, спаси ги!

— Нека бъде волята на принцесата — рече Нико и се поклони дълбоко, като истински благородник. Той внимателно изправи малката лодка и тя продължи спокойно да се носи напред.

Аз се вцепених. Никога преди не го бях виждала в подобна светлина. Дрехите, косата и брадата му бяха прогизнали. Но въпреки това… лицето му сияеше. Очите му се смееха и той приличаше на човек, който не знае що е притеснение и тревога. И ето, прокуденият от Дунарк графски син стоеше там, играеше си с моята шестгодишна сестричка и сякаш напълно беше забравил за Дракан и Дунарк, за героите и чудовищата.

Изобщо не ми се искаше да ги прекъсвам, но мама и останалите чакаха. Пазарът беше свършил и трябваше да се прибираме.

— Велики царю Нептун — рекох аз. — Ще събираме багажа.

Той се сепна. Не ме беше чул да приближавам.

— Дина — промълви Нико и погледът му потъмня. — Да, добре. Идваме — махна с ръка и ми опръска леко полата. — Подхлъзнах се на брега и паднах във водата. Давин сигурно има да ми заеме някоя излишна риза.

Нико махна водораслото от раменете си и зашляпа към брега.

— Ами корабите — запротестира Моли. — Сега няма кой да им прави вятър.

— Известно време ще трябва да се оправят сами — рече Нико и изстиска ризата си, доколкото можа.

— Хайде, Мели — казах аз. — Трябва да тръгваме.

Мели сложи ръце на заобленото си кръстче и изглеждаше така, сякаш нямаше никакво намерение да ме послуша.

— Не искам да се прибирам сега — отсече тя.

— Не искаш, но ще ти се наложи — отвърнах й аз.

— Да, ама не искам!

Аз се вгледах в нея. Бузите й все още бяха зачервени от многото смях, а полата й бе мокра и кална, покрита около коленете със зелени петна от тревата. Сиво-зелените й очи святкаха от непокорство. Приличаше на малък ядосан воден дух и аз много добре знаех, че бе способна да се хвърли на земята, да започне да реве и пищи и да вдигне страшна гюрултия.

— Хайде, принцесо — рече Нико и коленичи на земята. — Възседни своя жребец и ще пояздим.

В този момент водното духче се предаде. Мели радостно метна крачета през врата на Нико и го остави да я носи на конче през целия път до мястото ни за лагеруване. Така тя със сигурност щеше да се намокри и изцапа още повече, защото той беше съвсем прогизнал, но си замълчах.

Отне ни доста време да се приготвим за път. Разбира се, че много по-лесно е да събереш една палатка, отколкото да я разпънеш, но всички останали принадлежности нарастват по някакъв мистериозен начин, така че става невъзможно да ги прибереш обратно в торбите и вързопите, в които си ги донесъл. А и нещата, които бяхме купили от пазара, по една или друга причина заемаха повече място от онези, които бяхме продали. Накрая обаче успяхме да натоварим всичко и поехме към вкъщи.

Не бяхме яздили повече от час, когато Пес започна да спира внезапно, да души и да лае, с кратко предупредително джафкане, точно както правеше, когато някой приближаваше къщата ни край Баур Кензи. Аз се опитах да го успокоя, но нищо не помагаше.

— Мамо, не можеш ли да го накараш да млъкне? Силке става неспокойна, когато той прави така.

Но Салан не беше съгласен с мен.

— Остави кучето на мира — рече той. — Много добре прави, че ни предупреждава, ако е надушило нещо.

Нико погледна Салан. Той вдигна рамене, сякаш искаше да каже: „Може и да има нещо, може и да няма“.

— Принцесо — обърна се Нико към Мели, на която бе позволил да язди седнала пред него върху кафявия му жребец, — мисля, че е най-добре да се преместиш в каруцата за малко.