Лине Кобербьол - Дарът на змията

Стигнах до оградата в другия край, без да видя какъвто и да било кон. Наистина мъглата беше гъста, но не чак толкова . Силке я нямаше в ограждението.

— Силке е изчезнала!

Мама и Роза вече се бяха захванали да слагат масата и да топлят вода за чай.

— Изчезнала ли? — промълви мама и остави ножа за рязане на хляб. — Как така е изчезнала?

— Ами така! Няма я в ограждението!

В кухнята настъпи пълна тишина. Всички обичайни звуци, като тракането на чаши и чинии и шума от люшкащите се крачета на Мели, които се удряха в пейката, внезапно затихнаха. Единственото, което се чуваше, бе бълбукането на водата в чайника.

— Сигурна ли си? — попита ме Давин. — Искам да кажа, че мъглата е много гъста.

— Разбира се, че съм сигурна. Аз обиколих цялото ограждение и я виках, а освен това открих, че на едно място най-горната дъска е паднала на земята.

Давин изруга.

— Знаех си, че трябваше да погледна оградата. Но бях толкова зает с новата.

— Едва ли е отишла далеч — рече мама. — Вървете с Давин да я търсите, а ние с Роза ще довършим храната.

— Ще вземем и Фалк — рече Давин. — Той със сигурност ще изцвили, като надуши Силке, и тя веднага ще дотърчи. Това, че вече имахме план, малко ме поуспокои. А и мама беше права. Конете не се отдалечаваха особено, когато бяха на свобода. Може би Силке не можеше да намери конюшнята, защото не я виждаше?

Ние оседлахме Фалк и Давин се метна отгоре му. Аз взех една кофа и я напълних с овес, за да има с какво да я подмамя.

— Нека първо обиколим къщата и зеленчуковата градина — предложи Давин. — Аз ще тръгна в едната посока, а ти в другата. Или пък искаш да сме заедно?

Аз поклатих глава.

— Не, по-добре да сме разделени. Така ще я открием по-бързо.

— Добре, но не се отдалечавай много от къщата — човек бързо губи ориентация в такова време.

Давин обърна Фалк и сви покрай кошарата. Аз поех в противоположна посока, зад къщата и зеленчуковата градина. Ако Силке беше решила да си похапне от новите плодови дръвчета на мама, щях да й дам да разбере! Но тя не беше там.

— Силке! Сииииилке!

Чакайте малко. Дали това не бе изцвилване?

Аз изсвирих три пъти тихо с уста — това бе специалният ми сигнал, когато я виках.

Тропот на копита. Дали не чувах тропот на копита? Да, точно така беше. Спрях за миг, за да се ориентирам по-добре откъде идваше шумът. Долу, при потока… Аз се втурнах надолу по пътеката, към мястото, където обикновено перяхме. Троп-троп. Ето го отново.

— Сииииилке!

Пътеката бе влажна и кална, така че единият ми крак се подхлъзна и аз се пързулнах надолу последните няколко метра и за малко да изпусна кофата. Хванах се за дънера на една бреза със свободната си ръка и се изправих. Гъстата сива мъгла се стелеше над потока и големите, покрити със зелен мъх камъни. Тук, долу, тя се плъзгаше като носен от вятъра воал, а в диплите му сякаш танцуваха безброй малки елфи. Точно в мига, в който си помислих това за елфите, долових странна дрезгава музика, като пресипнала от росата флейта. Застинах. Обля ме студена пот. Музика? Кой ли бе излязъл да свири на флейта в мъглата? А и що за флейта би издавала такава чудата мелодия?

— Ехо-о-о — извиках аз. — Има ли някой там?

Не последва отговор, а музиката заглъхна. Може би изобщо не бе звучала? Може би бях чула шумоленето на водата. Всеки знае, че мъглата изопачава звуците.

В този миг съзрях нещо, което ме накара да забравя напълно за мелодии и флейти, ако изобщо ги бе имало. Защото в калта на отсрещния бряг съзрях следи от копита. Копита, големи колкото тези на Силке.

Пресякох потока — Давин беше наредил няколко камъка, по които можеше да се мине, за да не си намокри човек краката — и се покатерих на брега. Тук имаше малка горичка от лиственица и бреза. Аз се вгледах между дънерите с надеждата да открия едно тъмносиво тяло, но там нямаше нищо. Само следите, които можех ясно да видя в калната мека земя под дърветата. Поне знаех, че е минала оттук.

Чу се шумолене и пляскане на криле и върху главата ми се изсипа дъжд от тежки водни капки. Цялата подскочих. Оказа се просто горски гълъб, който кацна тежко на един малко по-отдалечен клон.

— Сиииилке! — извиках аз отново. Гласът ми прозвуча някак странно самотен, макар да знаех, че съм съвсем близо до нашата къща. Но мъглата се стелеше на плътни сиви пластове дори и тук, между дърветата, та на човек му се струваше, че върви през облак, а когато не можеш да видиш по-надалеч от следващия дънер, хич не е трудно да се почувстваш сам-самичък в целия свят.