Лине Кобербьол - Дарът на змията

Спрях. Не смеех да продължа. Долината, към която се бях запътила, със сигурност не беше нашата. Трябваше да погледна истината в очите, чисто и просто се бях загубила.

Не знаех какво да правя. Ако започнех отново да се изкачвам нагоре, рискувах с всяка следваща крачка да се отдалечавам още повече. Беше ми студено, бях мокра и уплашена, и единственото, което исках да направя, бе да седна на един камък и да плача.

Откъм папратта изпълзя едно люспесто гъвкаво тяло, което се заизвива по черната земя точно край краката ми. Сърцето ми заподскача в гърдите като уплашена жаба, но това бе просто водна змия, можех да видя жълтите петна по врата й. Много добре знаех, че нищо не можеше да ми стори. Въпреки това стомахът ми се сви при вида на черното змийско тяло, което пълзеше на зиг-заг. Не, не исках да съм тук. Исках да се кача отново горе, където поне беше сухо.

Опитах се да следвам собствените си стъпки, но земята бе покрита с пълни с вода дупки много повече, отколкото аз бих могла да оставя след себе си. Мократа папрат ме шляпаше по краката, а вълмата на мъглата танцуваха бавно край мен с плавни вълнообразни и лениви движения. Ако не внимавах, те щяха да се превърнат в надиплени воали, бели лица и бледи ръце, които посягат да ме хванат. Тогава отново я чух и този път нямаше съмнение. Някой свиреше на флейта. Звуците се извиваха около мен, сякаш бяха част от мъглата, дрезгави и хрипливи като повей на вятър в гора от тръстика, кратки и ронливи като започващ дъжд. Сърцето ми тупаше лудо, защото чувах музиката, а кой друг, ако не подземните същества, можеше да свири?

Изведнъж ми просветна. Елфите бяха отвлекли Силке. Тя беше точно от типа коне, които те харесваха — красива и силна едновременно, истинска планинска кобила без капка кръв от долината във вените. Даже и мъглата бе тяхно дело. Под някой от хълмовете наблизо се бе спотаила майката на тяхната кралица, Хълмовата вещица, и бе наклала огън под своя голям казан. Той вреше и кипеше, а парата от него се разстилаше над долини, пътища и брезови гори, над езера и възвишения, покрити с пирей. Нямаше съмнение, че тази вечер на хълма щеше да има пиршество. Вече бяха започнали да свирят. А мен ужасно ме беше страх, че Силке щеше да е основната празнична гозба. Хората говореха, че те много обичали конско месо.

Ох, защо ли не останах с Давин. Само ако бяхме двамата… А и сега той бе получил истински меч вместо онова нескопосано парче желязо, което се бе счупило още при първия дуел.

Дори не можех да го извикам. Мъглата слушаше. А някои от историите разказваха, че елфите още повече обичали детско месо. Поне да не бях загубила дарбата си на Жрица на срама! Макар че не беше сигурно, дали тя можеше да въздейства на такива същества. Говореше се, че те не правят разлика между добро и зло. Човек можеше да се пазари с тях, ако бъде хитър и предпазлив. Но никога, ама никога не можеше да разчита на тях.

Бях стояла на едно място толкова дълго, че бях затънала до глезени в калта. Понечих да тръгна, но сякаш нещо ме задържаше. Успях да се освободя, но на черната земя хич не й се искаше да ме пусне.

Не знаех дали бе проява на смелост или чиста глупост. Дори не бях сигурна, че го направих по собствена воля, но се запътих в посока към музиката.

Свирачът на флейта бе стъпил на водата посред едно малко езерце. Мъглата се увиваше около коляното му, а от време на време прокарваше сивите си пръсти по ръба на мантията му, сякаш искаше да го погали. Тоновете се носеха над мъглата, шептяха в ушите ми, а разказът им бе толкова жален, че в очите ми се появиха сълзи. Не бях съвсем сигурна за какво точно ставаше дума, но знаех, че бе ужасно тъжно. Дръжката на кофата се изплъзна от пръстите ми и аз седнах на мократа земя, сякаш краката ми бяха останали съвсем без сила.

Той чу шума от падащата кофа и се обърна към мен. Нямаше съмнение, че ме бе видял, но продължи да свири и да вдъхва живот в тъжните тонове, които се носеха над езерото и тръстиката. Свали флейтата от устата си, едва когато мелодията бе напълно завършена.

— Мислех си, че ще дойдеш — рече той. — Кажи ми името си.

Едва тогава го познах. Беше непознатият от пазара, мъжът с червената риза. Сега видях, че не стоеше на повърхността на водата, а върху един гладък камък, наполовина скрит в мъглата.

Почувствах такова невероятно облекчение, че той не бе елф и затова веднага му казах името си.

— Дина.

Мъжът кимна, сякаш вече го знаеше. После ми каза:

— Ти търсиш коня си.