Стив Олтън - Денят на змията

Стоя пред огромната рисунка и споделям чувството на самота, което сигурно преди милиони години е изпитвал създателят й. Пред мен се намират отговорите на загадките, които може да решат дали нашият вид ще живее, или ще умре. Бъдещето на човешката раса — има ли нещо по-важно от това? Но аз съм сам. Търсенето ми ме обрича да бъда в това чистилище от скали и пясък, докато търся духовна връзка с миналото, за да разбера заплахата, надвиснала над нас.

Годините са сложили своя отпечатък. В какво окаяно същество съм се превърнал! Някога бях известен археолог, а сега съм станал посмешище за колегите си. Съпруг и любовник — това са далечни спомени. Баща? Едва ли. По-скоро измъчен наставник и тежко бреме за сина ми. Всяка стъпка в пустинята причинява болки в костите ми, а мислите ми непрекъснато повтарят влудяващото заклинание на обреченост. Коя висша сила е избрала семейството ми, за да го измъчва? Защо сме надарени с очи, които виждат знаците на смъртта, а другите се препъват като слепци?

Луд ли съм? Тази мисъл не напуска съзнанието ми. С изгрева на всяка нова зора трябва да полагам усилия да препрочитам най-важните откъси в хрониките си, дори само за да си напомня, че преди всичко съм учен и археолог — изследовател на миналото на човека, и на истината.

Но какъв смисъл има от истината, ако е невъзможно да бъде приета? В очите на колегите ми аз несъмнено съм селският идиот и предупреждавам за айсберги пътниците, които се качват на непотъващия „Титаник“.

Дали ориста ми е да спася човечеството, или да умра като глупак? Възможно ли е да съм пропилял напразно живота си, тълкувайки знаците погрешно?

Стъпки в пясъка прекъсват мислите ми.

Синът ми. Кръстен е на архангел преди петнайсет години от любимата ми съпруга. Майкъл ми кима и мигновено стопля нещастното ми сърце. Той е причината да упорствам и да не сложа край на окаяното си съществуване. Безумното ми издирване го ограби от детство, но много по-лоша е ужасната ми постъпка, извършена преди години. Посветил съм се на бъдещето на сина си и искам да променя съдбата му.

Господи, дай на слабото ми сърце сили, за да успея.

Майкъл сочи напред — напомня ми за следващата загадка, която ни привлича. Като стъпваме предпазливо, за да не безпокоим пампата, ние заставаме пред онова, което мисля, че е началото на послание, датиращо отпреди три хиляди години. В средата на платото Наска има съвършен кръг, издълбан дълбоко в покрития с черна патина чакълест пласт, под който се вижда по-светлата почва. От загадъчния кръг излизат двайсет и три лъча с еднаква дължина — сто и осемдесет метра, с изключение на един. Няколко паралелни линии точно сочат точките на изгрева и залеза на слънцето по време на лятното и зимното слънцестоене, други равноденствието, а останалите — различни древни места, които цял живот изследвах.

Най-интригуващ е двайсет и третият лъч, който е дълъг трийсет и седем километра!

Майкъл вика и когато се приближаваме до центъра на фигурата, детекторът за метал започва да бръмчи. Отдолу е заровено нещо. Енергично започваме да копаем в чакъла и стигаме до жълтата пръст. Това е ужасна постъпка, особено за археолог, но се успокоявам с мисълта, че крайната цел ще оправдае средствата.

И там наистина има гладък, бял, кух цилиндър, дълъг петдесет сантиметра, украсен в единия край с нещо като тризъбец. Слабото ми сърце трепва, защото познавам символа като пръстите на съсухрената си ръка. Тризъбецът на Паракас — отличителният знак на нашия космически учител. На планината недалеч оттук е изобразена релефна фигура, дълга сто и осемдесет и широка шейсет метра.