Стив Олтън - Денят на змията

— Звучи по-скоро като единичен емоционален изблик, предизвикан от…

— Такава ярост се събира с години. Майкъл Гейбриъл е бил вулкан, очакващ да изригне. Той е единствено дете, отгледано от двама изтъкнати археолози в най-затънтените части на света. Не е ходил на училище и не е имал възможност да общува с други деца. Всичко това е довело до необикновен случай на антисоциално разстройство на личността. По дяволите, Мик вероятно не е бил с момиче. Всичко, което знае, е научил от родителите си, най-малкото единият от които е бил за освидетелстване.

Фолета й подаде папката.

— Какво се е случило с майка му?

— Починала е от рак на панкреаса, докато семейството е живеело в Перу. Смъртта й още измъчва Мик. Един-два пъти месечно той се събужда и крещи. Нощен ужас.

— На колко години е бил, когато е починала?

— На дванайсет.

— Имате ли представа защо смъртта й е причинила такава травма?

— Не. Мик отказва да говори за това. — Фолета непрекъснато се местеше, сякаш не можеше да се нагласи удобно на стола. — Истината е, че Майк Гейбриъл не ме харесва.

— Невроза от преместването.

— Не. Мик и аз никога не сме имали взаимоотношенията, характерни за лекар и пациент. Аз се превърнах в негов тъмничар и в част от параноята му. До известна степен това несъмнено се дължи на първите години от престоя му в клиниката. Беше му много трудно да се приспособи. Веднъж се нахвърли върху един от пазачите, счупи му ръката и почна да го рита в слабините. Наложи се да махнат оперативно тестисите на човека. Тук някъде има снимка. Ако искате да я видите…

— Не, благодаря.

— Като наказание за нападението, Мик прекара по-голямата част от последните десет години в единична килия.

— Не е ли малко жестоко?

— Не и там, откъдето идвам. Мик е много по-умен от хората, които наемаме да го пазят. Най-добре за всички е да бъде изолиран.

— Позволявате ли му да участва в групови дейности?

— Засега не.

Доминик отново се вторачи в снимките.

— Трябва ли да се притеснявам, че може да ме нападне?

— В нашата работа винаги трябва да се притесняваме от това. Мик Гейбриъл е опасен. Но се съмнявам, че ще ви нападне. Последните десет години не бяха лесни за него.

— Ще му позволите ли някога отново да се върне в обществото?

Фолета поклати глава.

— Никога. Това е последната спирка по пътя на живота на Майкъл Гейбриъл. Той няма да се справи с непреклонните изисквания на обществото. Страхува се.

— От какво?

— От собствената си шизофрения. Твърди, че усеща как присъствието на злото се засилва, като черпи сили от омразата и насилието в обществото. Фобията му достига кулминация всеки път, когато някое разгневено хлапе грабне пушката на баща си и стреля по съучениците си. Такива неща го съкрушават.

— И мен ме съкрушават.

— Не и като него. Мик озверява.

— Давате ли му лекарства?

— Зипрекса. Два пъти на ден. Успокоява го.

— И какво искате да правя с него?

— Законът изисква да бъде лекуван. Използвайте възможността, за да придобиете ценен опит.

„Фолета крие нещо“ — помисли Доминик.

— Оценявам възможността, докторе. Но защо аз?

Фолета стана и столът и бюрото изскърцаха.

— Аз съм директор на клиниката и може да се възприеме като конфликт на интереси, ако съм единственият, който го лекува.

— Но защо не съставите екип…

— Не. — Търпението на Фолета се изчерпваше. — Майкъл Гейбриъл е мой пациент и аз решавам кое е най-подходящото лечение за него. Скоро ще разберете, че той е много умен и интелигентен измамник. Коефициентът му на интелигентност е почти сто и шейсет.

— Това е доста необичайно за шизофреник.

— Да, но не и нечувано. Мик си играе със социалните работници и терапевтите. Нужен е човек с вашата подготовка, за да вникне в безсмисленото му бръщолевене.

— И кога ще се запозная с него?

— Още сега. Ще го заведат в изолатора, за да мога да наблюдавам първата ви среща. Сутринта му казах, че ще дойдете. Той очаква с нетърпение да говори с вас. Но внимавайте.

На горните четири етажа на клиниката живееха по четирийсет и осем пациенти. Помещенията бяха разделени на северни и южни крила с килии и стая за почивка с дивани и телевизор, намираща се в средата. Всеки етаж имаше собствена охрана и стая за персонала. Никъде нямаше прозорци.

Фолета и Доминик се качиха със служебния асансьор на седмия етаж.

Директорът поздрави пазача от охраната и го представи на новата стажантка. Марвис Джоунс беше около петдесетгодишен и имаше мили кафяви очи, които излъчваха доверие, придобито от опит. Доминик забеляза, че не е въоръжен. Фолета обясни, че на етажите с пациентите не се позволява внасянето на оръжие.