Приказка змията - Арменска приказка (Арменска приказка)

В стари времена живеел един селянин, който имал пет дребни дечица, едно от друго по-малки. Толкова бедно живеели, че повече няма къде. Работел неуморно селянинът ден и нощ, а за хляб не стигало.

Една вечер той приседнал до жена си и рекъл:

— Виж какво, жено, утре отивам на печалба в чужбина.

— Твоя воля, върви, щом искаш. Малко полза има от това, че си тук.

Сутринта мъжът станал и излязъл от къщи. Вървял, вървял, пет дни поред вървял и на края стигнал в някакъв град. Ходи из улиците, търси работа, гледа — на един балкон стои жена. Щом се приближил до балкона, жената го повикала:

— Хей, момко, качи се при мен!

Той се зарадвал: „Случих, изглежда богата, ще ми даде работа“. Качил се на балкона, а жената казала:

— Влез в стаята.

Влязъл вътре и се спрял до прага.

— Защо стоиш? — попитала жената. — Седни.

Хванала го за ръката и го накарала да седне. Сложила ядене и обядвали заедно. Когато станали от масата, селянинът казал:

— Госпожо, какво трябва да свърша, кажи…

— Почакай, най-напред ще поговорим… Слушай, момко, искаш ли да се ожениш за мен?

— Какво приказваш?! — И той се обърнал да си иде, но тя го хванала за ръкава.

— Къде?

— Аз съм беден човек, нима мога да се оженя за стопанката на такава къща?

— Нищо — рекла тя, — аз съм съгласна.

— Не, няма да се оженя, страхувам се от теб.

— Защо се страхуваш? — попитала жената. — Да не би да не ти харесвам?

— Харесваш ми. Но нима толкова красива, богата жена може да се полакоми за мен?

Станал и излязъл от стаята.

— Хей, момко, къде? Върни се!

Селянинът не я послушал и си отишъл. До тъмно скитал из улиците, а вечерта отишъл на хан. Цяла нощ бълхите не го оставяли да спи, до сутринта не притворил очи.

„Ако бях се оженил за нея — мислел той, — сега щях да лежа на мек дюшек. Сутринта ще стана и ще тръгна по същата улица. Ако ме повика, ще се оженя.“

Сутринта тръгнал по същата улица и се приближил до балкона. Жената стояла там, видяла го, повикала го:

— Качи се, качи се при мен!

Той се качил. Жената го хванала за ръката, въвела го в стаята, турила го да седне, донесла ядене. Пийнали, хапнали и тя му дума:

— Ожени се за мен, момко, няма да съжаляваш.

— Страхувам се. Нали господарката на такъв имот сигурно има и близки роднини. Ще се съгласят ли те? Току-виж ме убили.

— Нямам нито роднини, нито близки, никого нямам на света. Освен тази къща на пазара имам десет дюкяна. В един ще търгуваш сам, а другите девет ще дадеш под наем.

— Добре — казал селянинът. — Щом е така, ще се оженим.

Жената се зарадвала, станала, стоплила вода, сложила го в коритото, окъпала го, преоблякла го с чисти дрехи и рекла:

— Е, иди да доведеш свещеника да ни венчае.

Селянинът изтичал, довел свещеника. Свещеникът дошъл, венчал ги и си отишъл.

— Сега станахме мъж и жена — казала жената. — Моля те само за едно. Аз не ям месо, не донасяй в къщи месо. Ако ти се прище, купи си на пазара и яж.

— Добре — отвърнал мъжът. — Щом не щеш, няма да донасям.

Двамата заживели радостно и щастливо.

Преживели сговорно три години.

Веднъж до мъжа, който продавал на дюкяна, дошла вест, че от Цариград пристигнал богат търговец със скъпи стоки. Затворил магазина и тръгнал да види какви стоки е докарал търговецът.

Отишъл при него, поздравил, седнал.

— Е, покажи какво хубаво и скъпо си докарал, искам да купя на жена си.

— Имам една кошуля, обшита с бисери — казал търговецът. — Занеси я, нека я премери, ако й стане — ще я купиш, ако не — ще ми я донесеш обратно.

Взел кошулята, занесъл я в къщи и казал на жена си:

— Донесох ти подарък.

— Какво си ми донесъл?

— Кошуля, обшита с бисери. Премери я дали ще ти стане.

Жената погледнала кошулята и казала:

— Няма да я облека.

— Защо? Сигурно смяташ, че е скъпа? За теб няма да пожаля нито себе си, нито цялото ни богатство.

— Не — казала тя, — няма да я облека.

— Не, ще я облечеш.

— Ако я облека, ще умра. Щом искаш да умра, ще я облека.

— Защо говориш така, жено? Като е такава работата, ще я върна на търговеца.

И занесъл кошулята обратно.

— Защо я донесе? — попитал търговецът. — Не я ли хареса? Или не й е по мярка?

— Не, казва: „Ако я облека, ще умра“.

— Щом е така, значи, жена ти е змия.

— Какво приказваш, братко! Нима може жената да бъде змия?

— Глупав човек си ти. Щом не иска да облече кошулята, значи, е змия. Жена ти яде ли месо?

— Не.

— Змия е, наистина е змия. Аз съм обиколил целия свят надлъж и нашир. Всичко съм видял, всичко съм разбрал, зная и това, че тя е змия. Дала ти е шест години срок, три вече са минали. След три години тя ще те убие. С много хора е постъпвала така: пращала ги на оня свят, а сама оставала господарка на богатството им.