Стив Олтън - Денят на змията

Той се усмихна малко насила и протегна ръка.

— Антъни Фолета, новият директор на клиниката. — Гласът му беше плътен и дрезгав.

— Какво се е случило с доктор Райнике?

— Личен проблем. Съпругът й се разболял от рак и тя решила да се пенсионира по-рано. Каза ми да ви очаквам. Ако не възразявате, аз ще ви ръководя.

— Нямам възражения.

— Хубаво.

Той се обърна и тръгна по коридора. Доминик го последва.

— Откога работите тук, доктор Фолета?

— От десет дни. Преместиха ме от държавната психиатрична клиника в Масачузетс.

Стигнаха до пазача на първия пост на охраната.

— Дайте му документите си.

Доминик му ги даде и получи пропуск.

— Засега използвайте пропуска — рече Фолета. — Връщайте го, когато излизате. До края на седмицата ще ви извадим кодирана карта.

Доминик закачи пропуска на ревера си и тръгна след доктор Фолета към асансьора.

Той протегна три пръста към камерата над главите им. Вратите се затвориха.

— Били ли сте тук? Познавате ли обстановката?

— Не. С доктор Райнике разговаряхме само по телефона.

— Клиниката е на седем етажа. На първия се намират администрацията и главната охрана. Те контролират асансьорите за персонала и пациентите. На второто ниво има малко отделение за възрастни и безнадеждно болни. На третия етаж е трапезарията и помещенията за почивка на персонала. На четвъртия, петия, шестия и седмия са стаите на пациентите. — Фолета се ухили. — Доктор Блакуел ги нарича „клиенти“. Интересен евфемизъм, като се има предвид, че ги водим тук с белезници.

Слязоха от асансьора, минаха през поста на охраната и тръгнаха по къс коридор, отрупан с кашони, натъпкани с медицински картони, дипломи в рамки и лични вещи.

— Извинявайте за бъркотията, но още не съм се настанил.

Фолета махна клавиатурата на компютъра от един стол и направи знак на Доминик да седне, после се настани зад бюрото си, облегна се назад на кожения стол, за да освободи място на корема си, и отвори досието й.

— Хм. Защитили сте магистърска степен в университета във Флорида. Ходехте ли на футболни мачове?

— Не много често. Но вие изглеждате така, сякаш навремето сте играли футбол.

Това беше добър ход. Херувимското лице на Фолета засия.

— Да. Щях да стана голяма звезда, ако не си бях счупил коляното.

— Какво ви накара да решите да се занимавате с психиатрия?

— Имам по-голям брат, който страдаше от патологично обсебване. Имаше неприятности с властите. Психиатърът му бе завършил университета в Делауер и беше голям футболен запалянко. Водех го в съблекалнята след мачовете. Когато си счупих коляното, той използва връзките си, за да уча в университета. — Фолета се наведе напред. — Но да поговорим за вас. Любопитен съм. Има няколко други клиники по-близо до университета на Флорида от нашата. Какво ви доведе тук?

Доминик се прокашля.

— Родителите ми живеят на остров Санибел, само на два часа път от Маями. Не си ходя често вкъщи.

Фолета прокара показалец по първите страници на личното й досие.

— Тук пише, че сте от Гватемала.

— Да.

— И как се озовахте във Флорида?

— Истинските ми родители починаха, когато бях шестгодишна. Отидох да живея при един братовчед в Тампа.

— Но не сте живели там дълго?

— Важно ли е това?

Фолета вдигна глава. Очите му вече не бяха сънени.

— Не обичам изненадите, стажант Васкес. Преди да назнача стажанти, искам да опозная психиката им. Повечето пациенти не ни създават проблеми, но е важно да не забравяме, че имаме работа с някои, склонни към насилие. Безопасността е приоритет за мен. Какво се случи в Тампа? Защо после сте отишли при осиновители?

— Достатъчно е да кажа, че нещата с братовчед ми не вървяха.

— Изнасили ли ви?

Доминик бе стъписана от прямотата му.

— Щом трябва да знаете, да. Тогава бях едва десетгодишна.

— Грижи ли се за вас психиатър?

Тя се вторачи в него и си помисли: „Спокойно. Той те изпитва“.

— Да, докато станах на седемнайсет.

— Неприятно ли ви е да говорим за това?

— Всичко свърши отдавна. Сигурна съм, че повлия върху избора ми на професия, ако за това намеквате.

— И върху интересите ви. Тук пише, че имате черен пояс втори дан по таекуондо. Прилагали ли сте уменията си?

— Само на състезания.

Клепачите му се отвориха широко и сините му очи се втренчиха в нея.

— Кажете ми, стажант Васкес, представяте ли си лицето на братовчед си, когато ритате опонентите си?

— Понякога. — Доминик отметна кичур коса от лицето си. — А вие кого си представяхте, че ритате, когато играехте футбол?