Лине Кобербьол - Дарът на змията

— Какво да влоша? Мамо, какво става?

Изведнъж навън настана тишина. Сякаш целият свят затаи дъх. Мама изрече много бързо и тихо няколко думи, които аз не разбрах. Мисля, че бяха на някакъв чужд език.

Прозвуча като молитва. След това тя бавно остави чашата на масата и притисна пръсти до слепоочията си, както правеше понякога, когато я болеше главата.

Нещо се бе случило. Всички го знаехме. Бел нададе кратък вой и започна да драска по вратата с едната лапа. По пода пред залостените прозорци пробягаха лъчи. Слънчеви лъчи.

— Мъглата се вдигна — рече Давин. — Може ли сега да изляза навън?

— Да — отвърна му мама. — Сега вече може.

Пес лежеше край купчината дърва край кошарата. Едната му страна бе почерняла от кръв, както и шията, носът и муцуната. Той все още дишаше, когато го намерихме. Но преди мама да успее да се опита да излекува раните му, той въздъхна хрипливо и умря.

Аз плачех ли, плачех. Пес. Той бе живял у нас, откакто се помнех. Във всеки случай, още откакто бях съвсем малка. Той ни пазеше, когато мама я нямаше. Пес беше единственото животно, което ни бе останало от Биркене, единственото животно, което хората на Дракан не бяха прогонили или заклали. Аз много добре знаех, че той е вече стар и че щеше да си отиде един ден. Но сега ситуацията бе различна. Той не бе просто мъртъв. Бяха го убили.

Мама седеше смъртно бледа на земята, положила главата на Пес в скута си, и го милваше непрестанно, макар че той вече не можеше да го усети.

— Защо трябваше именно той да пази? — развиках й се аз. — Защо не можеше да остане вътре вкъщи заедно с нас?

Тя не ми отговори.

— Давин, доведи Салан — промълви тя. — Вземи Фалк и го пришпори колкото се може по-бързо.

Давин не възрази. Просто тръгна.

Бел се приближи нервно и сковано, подуши Пес и започна да скимти. Роза я прегърна и зарови лице в черно-бялата й козина. Блазе й на Роза, тя все още имаше куче, което можеше да прегърне. Мели стоеше съвсем бледа и гледаше Пес. Дори не се разплака. Може би все още не бе осъзнала, че той бе мъртъв.

Аз донесох едно ведро с вода от помпата и се захванах да мия кръвта от сивия хълбок на Пес. Не знам защо. Исках само да изглежда както преди. Вместо това обаче раните му си проличаха още по-ясно. Два дълги прореза покрай ребрата и дълбока рана точно до сърцето. Някой го беше наръгал с нож.

Не. Не беше просто „някой“. Беше той, непознатият. Който беше казал, че е „баща на момичето“.

— Мамо, кой е той? Наистина ли ми е баща?

— Точно колкото змията е майка на снесените от нея яйца.

Това явно означаваше „да“.

— Ами на Давин? На Мели?

— Не. Само на теб.

Само на мен.

Змията беше само мой баща. Само мой.

Втренчих се в дланите си, бяха станали светлочервени от кръвта и водата. След това се изправих. Не можех да седя повече. Ако не се раздвижех, щях да се пръсна. Аз се врътнах и се затичах напред.

— Дина! Остани тук! — извика мама уплашено. Но аз не можех. Спрях, едва като стигнах овощната градина.

Давин ми беше наполовина брат. А Мели — наполовина сестра. И сама можех да се досетя за това. Винаги се бях отличавала от тях. Само трябваше да се погледна в огледалото. Давин и Мели приличаха на мама и бяха взели нейната хубава мека червена коса. Само аз бях наследила твърда черна четина като на трол. Само аз.

— Дина — мама ме беше последвала. — Съкровище, влез вкъщи. Не бива да изчезваш така, опасно е.

Цялото ми тяло трепереше. Изведнъж така ми се зави свят, че трябваше да седна. Стройните ябълкови дръвчета бяха съвсем черни, а дневната светлина — чисто бяла.

— Как се казва той? — попитах аз.

— Сезуан.

— Това е странно име.

— Той не е тукашен. От Колмонте е.

— Ти си казвала, че и ние сме оттам, тоест семейство Тонере.

— Да… но по друг начин. Това е дълга история. Не е важно обаче кой е той, а какъв е. Знаеш ли какво е черен магьосник?

— Един вид… един вид вълшебник?

Мама поклати глава.

— Всъщност не. Не повече, отколкото Жрицата на срама е вещица.

— Да не би да е като Жрец на срама?

— Отново не. Жреците на срама виждат истината и карат и останалите да я видят. Черният магьосник прави точно обратното. Заслепява. Кара ни да виждаме несъществуващи неща, една изкривена реалност.

— Той ли бе предизвикал мъглата?

— Може би. Във всеки случай обаче я използваше. За него е много по-лесно да ни внуши нещо в моментите, когато така или иначе не виждаме ясно. Той е много опасен, Дина.