Лине Кобербьол - Дарът на змията

Дина щеше да язди Силке, а за мен остана Фалк. Мама, Роза и Мели седяха в каруцата. Мауди ми бе казала да взема някой от нейните коне, за да не се налага да впрягаме Фалк, и аз избрах една здрава, сива като мишка кобила, която дотогава си нямаше име. Тя бе сред конете, които взехме от хората на Валдраку след битката в Свинската урва миналата година, така че смятах, че имам право да я притежавам също колкото и останалите.

Барутлията бе дошъл да се сбогува. Той ме потупа малко непохватно по рамото, без да знае какво да каже. Изведнъж страшно завидях на Дина, защото Роза щеше да дойде с нас. Само аз щях да изгубя най-добрия си приятел. Но след това, в което го забърках миналата година, нямаше как да възразя срещу факта, че майка му го бе заплашила с колелото за изтезания и лишаване от вечеря през следващата половин година, ако дори само си помислеше да тръгне с нас. А тези, които познаваха Барутлията, знаеха, че заплахата да остане без вечеря наистина вършеше работа.

— Прати вест, кат знайш, къде ша живеете — рече Барутлията. — Ша дода да те видя.

Аз кимнах.

— Пази се.

Барутлията сбърчи вежди, така че те почти се сляха.

— Не разбирам що просто не… убием този магьосник.

— Нито пък аз. Мама казва, че мечът не може да ни бъде от полза, защото няма как да го видим. Аз обаче го видях доста добре вчера.

Въпреки това не можех да овладея импулса да се оглеждам наоколо през цялото време. Какво искаше да каже мама с думите, че човек можеше да види Сезуан само когато той самият му го позволеше? Колко можеше да се приближи? Колко близо можеше да дойде? До хълма? Зад ъгъла на кошарата? Дали би могъл да изникне внезапно пред муцуната на Фалк?

Когато настъпи моментът, аз и Барутлията не си казахме довиждане. Той само ме потупа по рамото още веднъж и потеглихме. Мауди, учителят Маунус и Барутлията останаха в двора и гледаха след нас. Когато достигнахме върха на първия хълм, аз погледнах към Хвойновата къща за последен път. Дали щяхме някога да я съзрем отново?

Дина яздеше точно зад каруцата и изглеждаше сякаш не можеше да осъзнае какво се случваше в действителност. Вгледах се в нея и видях, че плаче.

— Дина…

Тя поклати глава.

— Остави ме — рече сестра ми и нахлупи качулката на палтото си, така че да не мога да виждам повече лицето й.

Каруцата ни не бе състезателна двуколка и макар сивушката да бе дама, надарена с много сили, и за нея бе доста трудоемко да я тегли по множеството склонове. Когато слънцето започна да се спуска зад планината Маедин, точно бяхме напуснали земите на Кензи.

— Няма ли да спрем за през нощта? — попитах аз. — Добре е да вдигнем бивак по светло.

Мама поклати глава.

— Днес трябва да стигнем до Скайарк.

Скайарк. Той все още бе доста далеч.

— Мамо, това ще отнеме часове…

Тя не отговори.

— Ще се стъмни съвсем преди да стигнем. Може би дори няма да искат да ни пуснат!

А Скайарк бе крепост. Бях виждал стените й — нямаше как да ги прехвърлиш.

— Скайарк — повтори единствено тя. — Няма да си легнем, ако не сме заобиколени от хора и стени.

Слънцето продължаваше да се снижава. Бе все по-трудно да виждаме контурите на пътя и дупките в него. „Сега само ни липсва да се откачи някое от колелетата на каруцата — помислих си аз, — та да трябва да го оправяме по тъмно.“ След това побързах да свирна високо и пронизително три пъти, за да не може някой закачлив елф да прочете мислите ми. Човек много трябва да внимава какво си пожелава в планината. Особено при спускането на нощта.

— Какво правиш, момче? — попита ме Салан раздразнено. — Да не би да искаш всички в околността да ни чуят?

— Извинявай — промълвих.

Внезапно през долината повя студен вятър и аз потреперих. Тези режещи ветрове бяха нещо обичайно в планините, особено сутрин или през нощта. Въпреки това не студът ме накара да изтръпна. Този вятър, който изглеждаше толкова враждебен, сякаш искаше да ни навреди, ако можеше. Слънцето съвсем се скри и по небето се появиха първите звезди, сияещи със студена бяла светлина. И Фалк не харесваше вятъра. Той сви уши, започна да сумти, а вратът и гърбът му се стегнаха.

— Салан — рече мама, — запали една факла.

— Че да се виждаме от километри — възрази той.

— Направи го въпреки това — отвърна му мама. — Мракът го улеснява още повече.

За миг изглеждаше така, сякаш Салан щеше да продължи да възразява. Сетне от здравите му гърди се отрони нещо като лека въздишка.

— След като медамина смята, че така е най-разумно — каза той. — Аз нищо не разбирам от магии и такива ми ти работи. Виж, крадци и разбойници, това е съвсем друго нещо.