Лине Кобербьол - Дарът на змията

— Дина! — извиках аз колкото ми глас държеше. Единственото, което чувах обаче, бе тропот от копита, нощния вятър и гладните совички.

И… дали това не беше флейта?

— Нико, чуваш ли това?

— Кое?

Но звукът беше изчезнал. Сигурно бе просто вятърът. Или някой овчар в съседната долина, който свиреше, за да не заспи. Може би бе на няколко мили от нас. Планината оказваше странно влияние върху звуците.

— Ето я — рече Нико.

Тя седеше съвсем неподвижно върху Силке. Така ми олекна, като я видях, че веднага започнах да й се карам.

— Какво си мислиш, че правиш? — смъмрих я аз. — Мама не е на себе си!

Тя изглеждаше съвсем объркана. Почти вцепенена. Сякаш още не ни бе видяла.

— Чух, че някой викаше — отвърна ми тя бавно.

— Естествено, че си чула. Ние те викахме. Защо не ни отговори?

Тя ме погледна неуверено.

— Не знаех, че сте вие.

— Дина, какво ти е?

— Нищо.

— Защо спря? Мама каза , че не бива да се разделяме.

Тя се втренчи в белите уши на Силке.

— Сигурно… сигурно съм заспала.

— Без да паднеш?

— Не е невъзможно!

Отговорът й прозвуча някак непокорно и дори… неадекватно. А и да, човек можеше да заспи и въпреки това да остане на седлото. Това обаче не обясняваше защо Силке бе спряла. Конете не се отделят от стадото просто така, а и Дина… тя не приличаше на човек, който е бил заспал. По-скоро на някого, който е сънувал кошмар с отворени очи. И защо не ни отговори, като я викахме? Какво искаше да каже с това, че не е била сигурна, че сме ние. Кой друг би могъл да бъде?

Нещо с по-малката ми сестра не беше наред. Човек не трябваше да е Жрица на срама, за да го разбере.

— Дина…

— Казах ти, че заспах! — Тя ме гледаше с враждебен поглед. — Да не би да мислиш, че лъжа?

— Ела — рече Нико. — Нека се върнем колкото се може по-бързо при останалите. Няма нужда да ги плашим повече отколкото се налага.

Мислех, че мама ще се скара на Дина. Но тя не го направи.

— Дина, качи се в каруцата — каза мама спокойно, но твърдо — с гласа на Жрица на срама, така че Дина трябваше да се подчини. — Роза, можеш ли да яздиш Силке?

— Мисля, че мога — отвърна Роза леко неуверено.

— Тогава го направи!

Заповедта й прозвуча рязко като шибване с камшик. Дина едва бе успяла да се качи в каруцата, когато мама удари сивушката по задницата и кобилата уплашено се втурна напред. Мама я пришпори в галоп, така че каруцата се заклатушка, заподскача и заскърца, а Мели започна да плаче уплашено.

— Спокойно, медамина — извика Салан. — Помислете за колелата, помислете за краката на коня!

— Нямаме време за това — отвърна му мама с леден глас. — Трябва да мисля за душата на дъщеря си.

Какво искаше да каже с това? Нямаше кога да попитам. Просто тръгнах след тях. Вече никой не разказваше мили приказки за лека нощ. Копитата трополяха по каменната земя. От устата на Фалк хвърчеше бяла пяна, а тъмният му врат блестеше от пот. Изведнъж факлата на каруцата угасна. Не знам дали бе заради вятъра или скоростта, но дори и това не накара мама да спре. Беше цяло чудо, че колелата не се счупиха при начина й на каране. Беше цяло чудо, че никой от конете не се препъна. Може би бе чудо и че стигнахме читави до Скайарк — с изключение на невнимателната ми по-малка сестра.

— Ние сме много задължени на младата Жрица на срама — рече Астор Ская. — Сезуан не може да влезе тук.

Той гордо ни показа отбранителните съоръжения — дебелите един метър стени и кулите за стрелците. Видяхме и пазачите с униформа в черно и синьо, върху предната част на която бе извезан златен орел — символът на Ская. Човек не можеше да влезе в крепостта, освен ако нямаше крила.

— Това поне ще го забави — рече мама замислено.

— Забави? Медамина, през последните 300 години нито един враг не е преминал през тези съоръжения. Този Сезуан едва ли би могъл да извърши такъв подвиг съвсем сам?

— Не, не и със сила, но би могъл с хитрост. Бъди нащрек, Ская. Трябва да си много, много предпазлив. Той кара хората да виждат несъществуващи неща и изкривява действителността. Той може да приема хиляди различни форми и е способен да накара дори най-яростните си врагове да му стиснат ръката, сякаш е техен брат.

По лицето на Астор Ская за първи път пробягна безпокойство. Той погледна стените и пазачите по-неуверено, с други очи.

— Има ли нещо, по което да го познаем? — попита Ская. — След като може да се преобразява по хиляди различни начини, как може да разберем, че е той? Не можем да хвърляме всеки пътник в рова.