Лине Кобербьол - Дарът на змията

Мразех Сезуан. Мразех и мама, защото тя бе решила, че трябва да заминем.

— Дина — рече мама, която вече бе седнала на капрата. — Време е.

Допрях за миг чело до топлата шия на Силке и изобщо не изгарях от желание да я възседна и да потегля. Само че нямах избор. Давин бе яхнал Фалк и чакаше, а в каруцата бе впрегната сивата, с цвят на мишка, кобила, която Мауди ни бе подарила, за да не му се налага вече на нашия жребец да бъде тегличен кон.

— Да ти помогна ли? — попита Салан. Той искаше да ни придружи в началото, поне докато напуснем Хьойландет. А може би щеше да остане и след това, още не беше ни казал.

Поклатих глава. И не защото не можех да я яхна сама.

Нико И учителят Маунус бяха дошли, за да ни помогнат с последните приготовления и да си вземат довиждане с нас. И сега стояха и се караха, както обикновено. Различното бе, че вместо да крещят, шептяха.

— Твой дълг е! — рече учителят Маунус тихо и погледна през рамо, за да провери дали мама го бе чула.

— Да, но не е това, за което си мислиш. Тя ми спаси живота!

— Животът на хиляди хора зависи от теб. Достатъчно глупаво е, че си седиш тук, горе, и си играеш на овчар. Не можеш да тръгнеш да кръстосваш земи и царства като калайджия.

Нико си пое дълбоко дъх и заговори с много спокоен и премерен глас:

— Можеш да викаш колкото си искаш, учителю. Аз вече реших.

След това се усмихна, прегърна учителя си и допря устни до неговото ядосано, набръчкано лице.

Учителят Маунус остана без думи.

— Е, ами… Ами… Тогава — запелтечи той, а после съвсем млъкна.

— Остани при Мауди, учителю. Или се премести в Хвойновата къща. Когато всичко свърши, ще се върна. Или ще пратя вест. Обещавам.

Когато напуснахме Хвойновата къща, Нико ни последва. Учителят Маунус остана там.

Нощта преди да отпътуваме от Хвойновата къща се скарах с мама.

Всичко започна с това, че не можех да открия меча си. Точно бях погребал Пес и единственото, което ми се въртеше в главата, бе да открия отвратителния злодей, който уби нашето куче. Да не говорим, че изобщо не ми се искаше да бягаме от вкъщи заради тази змия. Но когато пъхнах ръка под покрива на кошарата, не открих нищо друго, освен слама. Търсих и рових, докато цялата ми ръка потъна вътре, защото знаех, че трябваше да е там.

— Няма да го намериш там — рече ми мама.

Целият подскочих, защото не бях очаквал, че тя ще знае какво замислям. Обърнах се и се престорих, че нищо не се бе случило.

— Къде е тогава?

— Давин, този човек е твърде опасен, за да можеш да го пребориш с меч.

Тогава разбрах, че тя го бе взела и се ядосах.

— Какво си направила с него? — попитах аз.

— Чуй какво ти говоря, Давин. Не бива да се опитваш да го намериш.

Нямаше нужда да уточнява — и аз, и тя много добре знаехме за кого става въпрос.

— Нима смяташ, че той може просто да дойде тук и да убие нашето куче?

Тя сведе глава, но не каза нищо.

— Може би няма значение. Все пак това бе просто едно глупаво животно. Не си заслужава да се вдига олелия.

— На мен ми е също толкова тъжно, колкото и на теб.

— Не си личи!

Мама изглеждаше само много уморена.

— Днес ще пренощуваме у Мауди — каза тя. — Ще отпътуваме утре рано сутринта.

Сега беше мой ред да замлъкна. След като нямах меч, можех да използвам лъка. Той вероятно би ми бил от по-голяма полза срещу такива магьосници — него можеше да го използваш и от разстояние. А ако хванех мъжа още тази нощ, нямаше да има нужда да се местим.

Понякога имах чувството, че съм прозрачен. Мама можеше да види какво става в душата ми без проблем.

— Няма да го направиш, Давин — рече ми тя. — Имам нужда от теб. Как мислиш, че ще се чувствам, как мислиш, че ще се чувстват момичетата, ако той те подмами в някоя миша дупка или те бутне от някоя скала, така че да открием само останките ти?

— Мамо…

— Не. Не ти позволявам. Чуваш ли!

Не можех да не я послушам, когато ми говореше с този глас. Но ми бе трудно да се примиря с това.

— Само страхливците подвиват така опашка!

— Тогава аз съм страхливка — отвърна ми тя. — Но ще бъде, както казах.

— Да, но защо ?

— Защото нямаме друг избор.

Мама ми върна меча едва на следващия ден, когато бяхме готови за път. Аз го взех мълчаливо и го закрепих на гърба си, където лесно можех да го достигна, без да ми пречи да яздя. Независимо какво ми говореше мама, исках да ми е под ръка, ако змията Сезуан се опиташе да направи нещо!