Лине Кобербьол - Дарът на змията

— Тогава защо изпрати Пес при него?

— Защото често е много по-трудно да измамиш животните отколкото хората. И Пес ни защити. Благодарение на него сме си все още същите. Благодарение на него Сезуан не успя да ни подчини на волята си. Но той ще се върне, Дина. Ще се опита отново.

Мама седна в тревата до мен и внимателно ме прегърна. „Сега и двете ще се намокрим“, помислих си аз с онази частица от разсъдъка си, която забелязваше подобни неща, въпреки че те нямаха никакво значение.

— Именно затова трябва да отпътуваме — каза ми тя.

— Да отпътуваме? — попитах аз внимателно. — Къде? За колко време?

— Далеч оттук. И, Дина, може би… може би завинаги.

— Не! — не можеше да говори сериозно. Не отново. Не и сега, когато всичко бе станало… почти като едно време. Бяхме засадили ябълкови дръвчета. Бяхме си построили къща. — Не може… Не може просто да бягаме от него само защото е черен магьосник.

— Аз го напуснах още преди ти да се родиш — отвърна ми мама мрачно. — Едва мога да защитя себе си от него. Не знам как бих могла да предпазя децата си.

— Искаш да кажеш мен. Той иска само мен. Аз съм единственото змийче в семейството.

— Дина! Не говори така!

— Защо не? — попитах аз горчиво. — Вярно е. — Аз се изправих. — Но това, което не разбирам… това, което в действителност не разбирам, е… как изобщо си могла да забременееш от него. Защо изобщо си ме родила?

Мама понечи да каже нещо, но аз не й оставих възможност да ми отговори. Тръгнах си. Един ябълков клон ме докосна по рамото и аз се наведох, за да не нараня крехките пъпки. После изведнъж си помислих, че това нямаше значение. Ако щяхме да отпътуваме, нямаше значение дали това дърво някога щеше да роди плод. Можех да отчупя целия клон, ако исках.

Салан се опита да разубеди мама. Каза й, че тук семейството е сред приятели. Кензи щяха да защитят Жрицата на срама и децата й. Мама само поклати глава и продължи да стяга багажа. Давин погребваше Пес навън, на двора.

— Зарови го там, където през цялото време ще може да следи кой идва и си отива — каза му мама. — Това би му харесало най-много.

— Кой ще ви защитава, ако заминете? — попита Салан, като разтвори и после сключи ръце, сякаш искаше да прегърне нещо. — Момчето има заложби, но още е съвсем младо. Медамина, това е лудост!

— Съжалявам, Салан, но нямам избор.

— Нека да събера група добри мъже. Ще му дадем да разбере.

— Мечовете и добрите мъже не помагат срещу черните магьосници — отвърна му мама. — Как може да се биеш с нещо, което не виждаш? А Сезуан позволява да го видят единствено когато сам реши.

Тя не искаше никого да чуе. Нито Давин, нито мен, нито Роза или Мели, нито Салан, нито Мауди. Не смееше да остане нито нощ повече под покрива на Хвойновата къща. Единственото, за което Салан успя да я убеди, бе да пренощуваме при Мауди, за да тръгнем по светло. На мен ми бе трудно да заспя. Долавях шепнещи гласове през тънката дъсчена стена. Бяха мама, Нико и Салан, които крояха планове. Но не това ме държеше будна. Всеки път, щом затворех очи, виждах един свирач на флейта, който стоеше посред езерото и свиреше, докато мъглата танцуваше около него.

Призори на следващия ден натоварихме последния багаж. Каруцата не можеше да побере много, ако човек си помислеше, че скоро това щеше да е единственото му имущество. Трябваше да оставим голяма част от нещата, за които бяхме работили, които бяхме направили или купили през последните две години.

Чувствах се отвратително. Струваше ми се ужасно да напуснем Хвойновата къща. А освен това изпитвах вина, защото бягахме от моя баща.

Понякога, особено когато се сърдех на мама за нещо, си мечтаех баща ми да се появи и да ме отведе със себе си някъде много далеч. Той, разбира се, щеше да е много мил. И смел, и силен. Освен това щеше да има красив кон и хубави дрехи от кадифе или коприна. Той щеше да ме е търсил цял живот и би бил безумно щастлив, че най-накрая ме е открил. Мда-а-а, такива мечти имах. Вместо това получих черния магьосник Сезуан.

В двора ни, на мястото, където Давин бе заровил Пес, се виждаше голо кафяво петно. Искаше ми се да положа цвете или нещо друго на гроба, но Пес не обичаше особено цветята. Той предпочиташе да го почешат зад ухото или да му дадат парче наденичка. Аз обаче нямаше как да направя това. Надявах се някъде там да има рай за кучета, където той сега да можеше да тича на воля, да души най-прекрасните неща на света, да рие дупки, където си поиска, и да получава кокал всеки ден. Ако имаше куче, което го заслужаваше, това бе Пес. Във всеки случай не бе заслужил семейството му да отпътува и да го изостави още докато тялото му не бе изстинало в гроба.