Лине Кобербьол - Дарът на змията

— Откъде знаеш?

Той се усмихна леко.

— Защото само преди миг оттук мина една малка тъмносива планинска кобилка. Искаш ли да я потърсим заедно?

Силке стоеше недалеч и съвсем спокойно хрупаше трева, сякаш си бе вкъщи. Толкова се зарадвах, като я видях, че очите ми се насълзиха, но в същото време почувствах яд, защото това, да ме изплаши така и да ме накара да я търся и да се загубя, на нищо не приличаше. Аз обаче се постарах гласът ми да звучи спокойно и нормално, когато я извиках.

— Силке! Искаш ли овес, кончето ми?

Тя вдигна глава и наостри уши. След това заприпка радостно към мен и пъхна муцуна в кофата, а аз веднага хванах въжето, което бе нахлузено на врата й.

— Благодаря — обърнах се към непознатия. — Вече бях загубила надежда, че ще я намеря.

— Човек никога не бива да се отказва — отвърна ми той със странния си чуждоземен акцент. — Майка ти не ти ли го е казвала?

Аз кимнах колебливо. Не знаех как точно да говоря с него. Какво правеше тук? Дали не ни беше проследил от пазара? Изведнъж си спомних лая на Пес и как Салан се бе върнал назад, без да види никого.

— Познаваш ли майка ми? — попитах аз. Трябваше ли да ме е страх от него? Той все пак ми помогна да намеря Силке. А и донякъде ме бе спасил от подземните създания.

— Може да се каже. Или поне на времето се познавахме. Ако ме поканиш у вас, може би отново ще се сприятелим.

Аз го погледнах изпитателно, но без дарбата на Жрица на срама не можех да кажа дали лъже или не. Не приличаше на лъжец, но човек никога не знае. Мама щеше да разбере. Може би наистина би било най-добре да го заведа у дома, в Хвойновата къща. Ако изобщо успеех да я намеря.

— Страх ме е, че се загубих — рекох му аз.

— Значи тогава имаме късмет, че аз съм добър в намирането на верния път — отвърна ми той.

Къщата ни се оказа по-далеч, отколкото предполагах. Дори започнах да се чудя дали вървим в правилната посока. Разполагах единствено с думата му, че е добър в намирането на верния път, но можеше нарочно да ме води по грешни пътеки. Но Силке бързаше напред с наострени уши, точно като кон, който се е запътил към конюшнята, където го чакат сено и овес, така че се надявах поне тя да е права. А след малко чух Давин, Роза и мама да ме викат.

— Тук съм — отвърнах им аз. — Идвам, а и намерих Силке!

— Дина! — извика мама. — Слава на Бога. Страхувахме се, че си се загубила в мъглата.

Давин хвана Силке и я прибра в обора, а мама ме прегърна силно. Забелязах, че наистина се бе притеснила.

— Мамо, почти се бях загубила — започнах аз предпазливо, — но срещнах… — тук замълчах, защото не знаех името му, а „срещнах този мъж“ звучеше неучтиво. — Той твърди, че те познава, мамо. Помогна ми да намеря Силке.

Мама ме пусна и едва тогава забеляза непознатия, който стоеше в края на двора със сивото си наметало и почти се сливаше с мъглата. Тя застина. Видях как цялата изтръпна, а после тялото й се стегна.

— Какво правиш тук? — попита тя.

— Мисля, че и сама можеш да се досетиш.

— Не!

Гласът й бе твърд като стомана. По един или друг начин усетих, че тя нямаше предвид „Не, не мога да се досетя“, а по-скоро „Не, знам какво искаш, но няма да стане.“

— Мелусина…

— Не! — гласът й прозвуча също толкова твърдо и категорично като първия път. — Върви си. Остави мен и децата ми на мира.

— Нямаш право да искаш това.

— Напротив, имам. Не искам да имам нищо общо нито с теб, нито с твоите хора.

Тя все още не бе махнала ръце от раменете ми и аз усетих, че те трепереха. Защо ли я беше толкова страх от него? Или пък му беше толкова ядосана или и двете едновременно? Не можех точно да определя.

— Аз имам своето право.

— Изчезни — рече мама с гласа на Жрица на срама, така че той нямаше друг избор, освен да се подчини.

Мъжът наведе глава.

— Както искаш — рече той и се загърна още по-добре в палтото. После се обърна и си тръгна, а след миг мъглата съвсем го погълна. Въпреки че вече не можехме да го видим, ясно и отчетливо чухме гласа му. Той прозвуча много по-близо до нас, отколкото в действителност беше.

— Не можеш вечно да отричаш правото ми — каза мъжът. — Аз въпреки всичко съм баща на момичето.

Имах чувството, че се нося над земята. Баща на момичето. Момичето? За мен ли ставаше въпрос?

— Влизайте вътре — изкомандва мама с мрачен и натежал като мъглата глас. — Влизайте вътре. Всички до един. Веднага.

Чашите и чиниите стояха наредени в очакване на кухненската маса. Сякаш бях затворила очи за миг и сега, когато ги отварях отново, всичко си изглеждаше постарому, но въпреки това някак променено. Мама затвори капаците на прозорците и ги залости, нареди на Пес да излезе навън на стража и заключи вратата след него. След това тя направи нещо, което често бях виждала други жени да правят, както в Биркене, така и тук — в Хьойландет, но не и нея. Тя взе една купа и изсипа малко пепел от огнището в нея. След това наплю пръста си, потопи го в пепелта и нарисува въгленовочерен кръст пред вратата и пред всички прозорци. Говореше се, че той предпазва от зли сили. Мама по принцип не правеше такива неща. Може би не смяташе, че една Жрица на срама има нужда от подобни ритуали. Но защо бе необходимо сега?