Лине Кобербьол - Дарът на змията

— Мамо…

— Не сега, Дина — отвърна ми тя рязко. — Разпали отново огъня. Роза, запали лампата.

Беше посред бял ден. Нима щяхме да хабим скъпото масло въпреки слънчевата светлина? Всичко беше объркано. Всичко. Баща на момичето. Аз стоях насред цялата бъркотия и усещах как цялото ми тяло странно ме бодеше, точно както ако си лежал неудобно на ръката си.

— Мамо, той…

— Няма да говорим за това, Дина. Не и преди мъглата да се вдигне. Сега ще седнем и ще се нахраним, а след това Давин може да ни разкаже някоя история.

Тя ни погледна един по един по онзи специален начин, който не търпеше възражения. Седнахме на масата, но аз почти не усещах вкуса на това, което слагах в уста, а Мели седеше на пейката точно срещу мен и бе готова да се разплаче всеки миг, защото усещаше, че нещо не беше наред. Бел легна и се сви в краката на Роза, както правеше преди буря. А освен това всички мълчаха.

— Давин, може би е добре да започнеш с историята, още докато се храним — рече мама накрая.

Давин я погледна изпитателно, сякаш искаше да провери дали не е болна.

— Каква да бъде? — попита той.

— Не знам — отвърна му мама. — Някоя, която разказва за добри и весели неща. Някоя, която те кара да се усмихнеш.

Давин бе най-добрият разказвач вкъщи, може би защото именно той обикновено разказваше приказки за лека нощ на Мели и мен, когато мама бе навън или пък нямаше време. Аз обаче забелязах, че точно в този момент му бе трудно да се концентрира. Накрая поде тази за гарвана, който искал да стане бял.

— Имало едно време един гарван — започна Давин с интонацията на разказвач, по-плътно и по-бавно, отколкото обикновено говореше. — Той видял как изисканите дами се пудрят и си казал: „И аз искам да опитам!“

Мели вече изглеждаше малко по-спокойна. Тя отхапа голямо парче от своята филия и го задъвка, докато слушаше.

— В началото гарванът се опитал да се овъргаля в прах — разказваше Давин, — но тя не можела да полепне по гладките черни пера. След това той отлетял до калната локва на свинята и се намазал с кал, но крилата му толкова натежали, че не могъл да излети, така че прасето едва не го смазало, като се обърнало на другата страна. Останалите гарвани му се смеели, и Мели също, но птицата била твърдо решена да стане също толкова бяла като изисканите дами. Накрая успяла да се промъкне в мелницата през един прозорец и се гмурнала в най-големия чувал брашно, който открила. А когато си тръгнала от мелницата, била толкова бяла, колкото си мечтаела. „Вижте ме — рекла тя на останалите гарвани. — Каква окраска само! Какъв изискан цвят! Погледнете само как се различава от вашето глупаво черно“. След това гарванът навирил човка и полетял направо към стената на мелницата. Чуло се „туп“, после „пляс“ и гарванът паднал в мелничарския вир. Той пляскал отчаяно с крила и едва успял да се спаси преди старата щука да го улови! А когато излязъл на брега, бил отново толкова черен, колкото и преди.

— … и такъв си и останал — завърши Давин.

Аз малко се поуспокоих. Дойдох на себе си. В главата ми все още се въртяха куп въпроси, но поне бодящото чувство в тялото ми бе изчезнало.

— Още една — настояваше Мели. — Давин, разкажи още една. Тази за трите катерички!

Давин погледна въпросително мама. Тя кимна. И така той започна да разказва приказката за трите катерички.

Беше както по време на буря, когато всички се скупчвахме около огнището, пийвахме чай, хапвахме хляб, пеехме и си разказвахме истории, докато времето се успокоеше. Но навън все още бе ден, а не нощ. И имаше просто мъгла, а не буря. Изведнъж Пес започна да лае яростно.

Давин замлъкна насред историята.

— Продължавай, Давин — рече му мама.

— Ами Пес… Трябва да проверим!

— Не. Продължавай.

Давин понечи да възрази, дори отвори уста, но си премълча. Мама стисна толкова здраво своята чаена чаша, че кокалчетата на пръстите й побеляха. Долната устна на Мели отново затрепери. Бел се освободи от хватката на Роза и се втурна към вратата. Спря се пред нея, оголи зъби и залая тихо и зловещо. Въпреки това Давин заразказва отново историята за катеричките, макар и малко неуверено, но не успя да стигне далеч. Пес лаеше все по-яростно и по-яростно, след което се чу диво ръмжене, сякаш се биеше с нещо. Изведнъж спря да лае. Той виеше. Скимтеше като кутре.

— Сега вече излизам навън! — заяви Давин и се изправи рязко.

Мама го хвана за ръката.

— Не, Давин — рече тя. — Нищо не можеш да направиш. Само ще влошиш нещата.