Лине Кобербьол - Дарът на змията

— Знаете ли какво — рече тя. — Мъжът ми Амос чиракува при майстора на каруци Грегориус в Хюлбю 7 7 От датските думи hjul — колело и by — село, град. — Б.пр. , не е далеч оттук. Той със сигурност би дошъл да поправи каруцата. През това време можете да отседнете в странноприемницата на Мина.

— Скъпо ли е? — попита мама предпазливо.

— Не е скъпо, но не е и евтино. Мина поддържа чисто и спретнато. Но ако не разполагате с много средства, то остава хижата на Ирена. Тя не е кой знае какво и е малко отдалечена, но Ирена със сигурност ще ви приеме при себе си срещу няколко петака.

— Звучи добре — рече мама. — Къде мога да намеря тази Ирена?

Жената посочи към ковачницата.

— Там. Тя се ожени за ковача миналата година и хижата оттогава стои празна.

Тази хижа съвсем не бе точно палат. Целият сламен покрив бе позеленял от мъх, а замазаните с глина стени бяха ужасно наклонени. Не беше и голяма — имаше само една стая, с огнище в единия край и зидано легло в другия и стълба към прашния таван.

— Няма много мебели наистина — рече Ирена Смедместерс 8 8 От датската дума smedmester — ковач. — Б.пр. , която ни заведе до къщата. — Но ще накарам доведения ми син Улрик да докара каруца слама, за да има на какво да лежите.

Мама й плати десетте медника, както се бяха договорили.

— Можете да останете тук, колкото искате — рече Ирена. — На старата къща ще й се отрази добре, ако в нея отново поживеят хора.

Чувството да имаме покрив над главата, който бе почти като свой, бе странно. Но приятно. Макар и на тавана да имаше мишки — чувахме ги как щъкаха и цвърчаха.

— Ако ще живеем тук, трябва да си завъдим котка — рече Роза.

Изведнъж всички се спогледахме. Защото думите й „ако живеем тук“ прозвучаха толкова на място.

— Сигурно ще е за една-две вечери — отвърна й мама. — Най-много за седмица. Едва ли смяната на предната ос и колелото ще отнеме повече време.

Макар че тогава никой не каза нищо, всички си мислехме едно и също. Защо не тук? Все някъде трябваше да спрем. Все някъде трябваше да живеем.

— Десет дни път — промълви Дина. В гласа й прозвуча копнеж, копнеж по това да се заселим някъде, а не просто да обикаляме безцелно насам-натам. — Нима десет дни път не са достатъчни?

Мама замълча.

— Не знам. А и не знаем какво е това място. Нека да не започваме да мечтаем твърде рано.

Аз се събудих на следващата сутрин. Много ми се ходеше до тоалетна. Не можах да си намеря ботушите, затова слязох бос по стълбата и отворих вратата. Слънцето светеше, а денят бе приятен и топъл. В малкия двор пред хижата растяха трева и дива лупина, които стигаха до коляно. Аз прешляпах през тревата, заобиколих зад къщата и намерих едно дърво, до което да се изпишкам. Бел се появи иззад ъгъла, като махаше с опашка и лаеше радостно. Тя все още бе едно голямо кутре и сигурно си търсеше компания за игра. Никой вкъщи обаче нямаше настроение за това, след като… да, след като змията Сезуан се появи и разби живота ни. Завързах си панталоните и взех един голям клон.

— Ето, момиче — рекох аз. — Дръж!

Тя го захапа щастливо за другия край и двамата започнахме да го дърпаме напред-назад и да ръмжим радостно един на друг, мачкахме тревата и ланшния енчец 9 9 Енчец — вид многогодишна трева, която цъфти в жълто. — Б.пр. , та човек можеше да си помисли, че оттук бяха минали цяло стадо диви свине. Накрая клонът се счупи по средата. Бел продължи да гризе доволно своята половина още известно време. След това дойде при мен и я остави в краката ми, изпълнена с очакване. Аз вдигнах парчето от клона. Цялото бе олигавено, но трябваше да си изключително коравосърдечен, за да устоиш на погледа в тъмните очи на Бел. Вдигнах ръка и хвърлих клона, а Бел се втурна напред през тревата, която бе толкова висока, че единственото, което успявах да видя на моменти, бе махащата й черно-бяла опашка.

— Давин!

Мама викаше.

— Тук съм — отвърнах й аз.

— Можеш ли да дойдеш и да ни помогнеш? Нещо е заседнало в комина.

И наистина бе така. Ако човек се наведеше в огнището и погледнеше нагоре в комина, щеше да види една съвсем мъничка светла точица сред непрогледен мрак. Опитахме се да изръчкаме мръсотията с една дълга пръчка, но тя бе твърде нависоко. Върху мен паднаха сума ти сажди и повечето ми влязоха в очите. Ау, как пареше само.

— Дина, вземи ведрото и въжето и провери водата в кладенеца отвън — рече мама. — Давин, стига си ги търкал, така само става по-зле.

Майките са най-досадни, когато са прави. Аз свих ръце в юмрук, за да не се изкушавам да си трия очите, а след малко се появи Дина с ведро кладенчова вода.