Лине Кобербьол - Дарът на змията

— Нямаме пари да купим нова — казах му аз ядно. — А ако не посадим семената, ни очаква гладна зима. Дали младият господар разбира това?

Нико сякаш се смали.

— Ще я намеря — рече той тихо.

Малко след това мама ни викна на закуска.

— Къде е Нико? — попита тя.

— Търси лопатата.

— Давин!

Загребах една лъжица каша. Беше леко рядка.

— Ние имаме нужда от лопата — казах аз. — А той я загуби.

— Той се старае. — Мама ме погледна и аз забих поглед в кашата. — Единственото, което иска, е да ни помогне.

Намерихме я едва на следващия ден, в туфа коприва, където Нико я бе захвърлил, вместо да я забие в земята, както би постъпил всеки нормален човек.

А ден по-късно се случи това със заека.

Бях заложил капани на определени места, все пак можехме да се възползваме от факта, че живеехме в гората. Всяка сутрин и всяка вечер ги обикалях и проверявах, понякога се случваше в някой да се е хванало нещо. Този ден се случи да е заек, малък светлокафяв заек. Той скачаше и се бореше и се опита да избяга, щом ме чу да приближавам, сякаш все още не бе напълно осъзнал, че бе безсмислено да опитва. Аз го хванах за врата и побързах да го извия, докато не изпука. Сега поне можехме да хапнем месо на вечеря, което не се случваше често. Бях доста доволен от себе си, когато се върнах в хижата.

Нико седеше в тревата пред нея и си играеше с Мели. В едната си високо вдигната ръка държеше сноп пръчки.

— Колко са? — попита той.

— Четири — отвърна Мели, без да се замисли.

Нико пъхна ръка зад гърба си и показа другата.

— А тук?

— Шест.

— Правилно. Колко са общо?

Мели се замисли.

— Девет? — рече тя с въпросителна интонация.

Нико показа и двете си ръце.

— Преброй ги — каза той.

Устните на Мели се движеха, докато броеше пръчиците.

— … осем, девет, десет — мърмореше тя. — Десет са!

— Правилно. Браво, Мели.

Мели вдигна поглед и ме видя.

— Виж — рече ми тя, сияеща от радост, и ми показа някаква фигура от пръчки и въже. — Това е М. С нея започва Мели!

Ужасно се ядосах. Фасулът още не бе засят, кокошарникът нямаше врата, а конете все още се разхождаха наоколо завързани за въже, защото не им бяхме направили ограждение. Едва ли не нямахме пейка и маса, на които да седим. А той се беше кютнал тук и си играеше с Мели. Когато имаше хиляди полезни неща, които можеше да свърши.

— Дръж — казах аз и хвърлих заека в скута му. — Одери го и го дай на мама.

Поне това трябваше да може да направи. На всичкото отгоре аз му бях разпорил корема и го бях изкормил.

Той съвсем пребледня. Внимателно вдигна заека от скута си и го сложи в тревата. Бе като вцепенен и не смееше да прибере ръце. Видях, че по тях имаше малко кръв. Да не би да се страхуваше, че ще си изцапа ризата?

— Не мога — рече той с дрезгав глас и се изправи. След това отиде до кладенеца, напълни ведрото с вода и старателно изми ръцете си. После си тръгна. Изчезна в гората, без да каже нещо или да даде обяснение.

Просто не разбирах. Той би трябвало да бе ловувал със свитата на баща си стотици пъти. Графовете правеха така. Как можеше да изчезне така заради малко кръв по ръцете? Човек не можеше да го накара дори меч да вземе в ръце. Ако не знаех, че преди време собственоръчно бе убил един дракон, щях да си мисля, че е просто женчо.

Беше мило от страна на Нико да ни последва. Само че не виждах каква полза можехме да имаме от него.

— Три птици — нареждаше Мели. — Не, четири! Виж, Давин. Четири птици.

— Да, Мели. Ела.

— Два голи охлюва. Два голи охлюва и четири птици, това прави общо шест.

Защо ли му трябваше на Нико да подхваща това с броенето. Сега Мели броеше всичко: сиви камъни и бели камъни, лешникови храсти, купчинки тор, черни боровинки и следи от стъпки. По целия път от хижата до Лербю. Къщи, прътове на огради и комини. Брашнените чували на мелничаря, конските подкови на ковача. Човек можеше да оглупее само като я слуша.

Слязох до града, за да се опитам да продам изгърбения черен кон. Нямахме възможност да изхраним четири коня през зимата. Може би дори и три щеше да ни е трудно, но щяхме да продадем Фалк или Силке само в случай, че всичката храна свършеше, а нямаше как да поискаме от Нико да продаде своя кон, докато ние пазехме нашите.

— Това е един истински малък работяга — рече ковачът и вдигна копитата на чернушкото. — Добри подкови.

— Дали господинът познава някого, който би искал да го купи?

Ковачът пусна задния крак на коня и се изправи.

— Хмм. Може би. Не е съвсем невъзможно.