Лине Кобербьол - Дарът на змията

— Единадесет, дванадесет, тринадесет. Тринадесет пирона! — рече Мели.

— Мели, замълчи сега.

— Тринадесет пирона, три чука и един кон, това прави… това прави… това прави седемнадесет!

— Умно момиче си имате — рече ковачът. — Кой я научи?

— Беше… ох, братовчед ми Нико. — Бяхме решили, че щеше да е най-добре да се преструваме, че Нико е част от семейството, но аз още не бях съвсем свикнал с това.

— Мога също така и да кажа Мели по букви — съобщи Мели гордо. — М-Е-Л-И. А ковач започва с К.

Ковачът се разсмя хрипливо.

— Точно така — рече ковачът. — Я ми кажи, този твой братовчед… дали би могъл да научи моя Улрик да смята? Аз опитвах, но не се получава. А трябва да ги умее тези работи поне малко от малко, иначе много лесно ще го мамят.

— Мога да го попитам — казах аз колебливо. Не знаех как би реагирал Нико на предложението да стане домашен учител на подрастващия син на ковач — в света на Нико учителите ги наемаха и уволняваха след като си бяха свършили работата. Разбира се, купуваха най-добрите, макар след това невинаги да ги ценяха особено високо.

— Знаеш ли какво, ако братовчедът Нико успее да научи моя Улрик да смята поне малко, ще ви се отплатим с няколко кокошки. А конят го остави тук, аз ще се погрижа да го продам на добра цена.

— Чудесно — отвърнах аз бързо и му подадох ръка. Отново щяхме да имаме яйца! Ако Нико откажеше да участва в сделката, щеше да се разправя с мен.

Ковачът ми стисна ръката и се уговорихме.

— Четири ножа и един чайник — рече Мели. — Чайникът обаче е счупен, как трябва да го броя тогава?

— Не знам — отвърнах аз. — Може да попиташ Нико.

За мое най-голямо учудване лицето на Нико светна, като му разказах какво бях обещал от негово име.

— Разбира се, че ще го направя — рече той.

Още на следващия ден се запъти към Лербю, като си свирукаше високо с уста, сякаш отиваше на любовна среща. Аз поклатих глава и се залових да майсторя врата за полуразнебитения кокошарник.

Няколко дни по-късно при нас се отби Агнета Багърс 11 11 От датската дума bager — пекар. — Б.пр. и учтиво попита дали учителят Нико би се съгласил да приеме за известно време да учи и нейния Корнелиус. Учителят Нико. И това доживях да чуя! Агнета обаче се грижеше два пъти седмично да получаваме пресен хляб, така че Нико все пак очевидно ставаше за нещо. Явно му харесваше, а целият град говореше за Улрик, сина на ковача, който изведнъж се научил да смята, след като до неотдавна бе от хората, които можеха да съберат две и две и да получат три.

И така постепенно Нико започна да обучава девет деца от Лербю два пъти седмично. Дина и Роза също ходеха да учат, макар че аз не одобрявах.

— Не може да се лишим и от двете! Има толкова много неща за вършене.

— Това не е твоя работа, Давин — заяви ми мама твърдо. — Роза има нужда да се научи да чете и пише. А Дина може да помага с по-малките. — Тя ме погледна остро. — Ти също би имал полза да ходиш там, Давин. Не си особено на „ти“ с буквите.

Всичко обаче си имаше граници! Аз да стоя на чина и да слушам внимателно Нико, който обяснява как се пише „Аз не искам ръцете ми да са мръсни“. И дума да не става. Никога. Само през трупа ми.

Беше ден за училище. Нико и момичета тръгнаха още рано сутринта, така че ние с мама сами трябваше да напоим конете, да нахраним кокошките, да оплевим фасула, да съберем дърва и още сума ти неща, които трябваше да се свършат, докато негова високомерност беше зает да си играе на учител със селските деца. Най-накрая дойде време да ида и да проверя капаните си. В третия имаше един невнимателен воден плъх, който вече бе мъртъв. „Все още не сме толкова гладни“ — помислих си аз и се наведох, за да отворя капака. Към ръката ми се стрелна една жълто-черна съскаща глава и аз толкова се уплаших, че залитнах назад и паднах върху един мокър и бодлив боровинков храст. Беше водна змия. Зла и бърза, но безопасна. Добре че не беше нещо друго. Зъбите на водната змия може и да не бяха отровни, но въпреки това бяха достатъчно остри. Тя явно смяташе мъртвия воден плъх за своя плячка. Видях се принуден да отрежа горното въже и да дам на влечугото каквото искаше.

Капанът вече не ставаше за нищо. Отзад целият бях в кал, а едната ми ръка бе покрита с малки кървящи драскотини от боровинковия храст. На всичкото отгоре започна и да вали. Да, това беше един прекрасен ден.

Изведнъж видях Дина да върви под дъжда. Лицето й имаше странно изражение и не изглеждаше да се бе запътила към вкъщи.