Лине Кобербьол - Дарът на змията

— Не мирише лошо — рече мама и внимателно я опита. — Водата е хубава. Давин, ела, за да ти изплакна очите.

— И сам мога — промърморих аз.

— Да, но аз мога да видя какво правя, а ти не.

Тя изми лицето ми и изплакна внимателно пострадалото ми око. Внезапно отново се почувствах като малко момченце, което мама привежда в ред. Все още й бях ядосан заради змията, само че не през цялото време, то не бе и възможно, след като човек е яздил, хапвал, спял и работил непрекъснато десет дни наред. Понякога яростта се надигаше в мен, понякога от нея не оставаше и следа. В момента не я усещах.

— По-добре ли е сега?

— Да — рекох аз и си помислих, че всъщност всичко бе наред. Днес нямаше да се търкаляме по горските пътища. А ако успеехме да изчистим комина, скоро щяхме да приготвим закуска в истинско огнище, а не на лагерен огън.

Накрая трябваше да се кача на покрива с помощта на нашето най-дълго въже, което Нико метна около комина. Аз се покатерих по покрития с мъх сламен покрив, седнах напречно на билото, а Нико ми хвърли една дълга дебела тояга. Аз се наведох над комина и погледнах вътре.

— Прилича на птиче гнездо — рекох аз, пъхнах тоягата в комина и се опитах да разхлабя сплъстената маса от клонки и слама. Хич не беше лесна работа и бях принуден да се изправя на билото, за да мога да достигна по-навътре в комина.

— Внимавай — извика ми мама.

— Да, да.

Ръчках и бутах с тоягата, а по челото ми изби пот. Човек можеше да си помисли, че това птиче гнездо имаше нокти, толкова здраво бе захванато. Най-накрая се случи нещо. Гнездото полетя със свистене надолу и тупна в студената пепел на огнището. Саждите се разлетяха на всички страни, дори и нагоре в комина, но този път аз успях да затворя очи навреме.

— Ха-ха-ха-ха-ха! — извиках аз.

— Какво трябва да означава това? — попита мама.

— Това означава, ваше благородие, че делото е завършено! Подвигът е извършен! Рицарят на почетната брезова тояга победи сажденото чудовище!

Мели ме погледна с отворена уста и ококорени очи. След това се разсмя. Аз размахах тоягата над главата си и повторих победния си вик.

— Ха-ха-ха-ха-ха — хаааах!

— Да, да — каза мама. — Сега обаче слез, преди да паднеш и да си счупиш нещо.

Една седмица по-късно продължавахме да живеем в хижата на Ирена. Тревата около нея вече не бе толкова висока, защото бяхме довели конете и на тях сигурно им се струваше, че са в рая. Наоколо имаше колкото си искаш трева за хрупане и почти не им се налагаше да работят…

Някои от хората в селото бяха учтиви, други — по-резервирани. Те искаха да изчакат малко преди да си изградят мнение за нас. Нищо не бяхме чули за Сезуан, а и никакъв странник не бе минал през Лербю, откакто ние бяхме там — само хора от съседните селища Хюлбю и Веверстед 10 10 От датските думи væve — тъка и sted — място. — Б.пр. .

В края на седмицата мама и аз отидохме при Ирена Смедместърс, за да я попитаме дали може да останем в къщата и какво ще ни струва.

Тя беше зад ковачницата и простираше пране под лъчите на утринното слънце.

— Да останете? — попита тя и защипа единия ъгъл на някакъв чаршаф с щипка. — За колко време?

— Не знам — отвърна мама. — Може би за през зимата. Може би още по-дълго.

Едно поотраснало раирано коте се промъкна до кошницата с прането. След това с огромен скок се хвърли върху един ръкав на риза, който примамливо висеше от края. Ирена изрита котето настрана, защото по чистите дрехи се появиха няколко кални следи от лапи. Тя избърса ръце в престилката и изправи гръб. Ненадейно забелязах, че беше бременна. Все още не бе наедряла, но когато се изпъна по този начин, не ми остана и грам съмнение какво имаше в корема й.

— Влезте за малко вътре — покани ни тя. — Ще направя по чаша шипков чай.

Последвахме я в къщата, която представляваше масивна постройка, изградена от тухли от изпечена глина. Явно ковачът бе доста заможен мъж. Вместо отворено огнище Ирена, разбира се, имаше изящно изработена желязна печка. Тя разрови въглените, пъхна една нова цепеница в огъня и сложи чайника.

— Защо искате да останете в Лербю? — попита тя, без да се обърне към нас.

— Мисля, че тук можем да се чувстваме като у дома си — отвърна й мама тихо.

— Откъде идвате?

— От крайбрежието. — Мама не спомена нито Биркене, нашето старо село, нито Дунарк, чието име Ирена сигурно бе чувала.

Настъпи миг тишина. Водата в чайника зашумя. Аз седях на кухненската пейка и се чувствах съвсем неудобно, сякаш бях просяк, който бе дошъл да моли за милостиня. А може би наистина бе така. Защото в сравнение със заможното домакинство на ковача, ние бяхме просто група бедни бездомници, а оскъдните средства, с които разполагахме, нямаше да стигнат дълго, ако Ирена поискаше повече от няколко сребърника за наем. Никога преди не се бях чувствал беден, дори и когато пристигнахме в Баур Кензи и общо взето не разполагахме с почти нищо. Човек може да бъде наречен беден едва тогава, когато в действителност има нужда от нещо, като например храна, подслон или дърва, а не е сигурен, че може да си го позволи.