Лине Кобербьол - Дарът на змията

Той сложи ръка върху рамото ми за миг. Тя бе голяма и тежка като меча лапа.

— Ще се справиш, момче — рече той. — Ти и Нико. Сега вие трябва да пазите Жрицата.

— Нико… — изръмжах аз. Каква полза имаше от Нико и неговите брътвежи: Аз не обичам мечове .

— Младият господар носи умна глава на раменете си — каза Салан. — Ако реши да се възползва от нея, наистина ще порасне. Това се отнася и за теб, момче. Трябва да започнеш да мислиш малко повече, а не да се втурваш напред и да вярваш, че мечът ще е решение на всички проблеми. Сега носиш определена отговорност.

Прокашлях се.

— Иска ми се и ти да можеше да дойдеш с нас — казах му аз, когато бях напълно сигурен, че вече можех да контролирам гласа си.

Салан кимна.

— Разбирам. И на мен ще ми липсвате. Но вашата сигурност зависи от това Сезуан да не може да ви последва. А аз ти обещавам, че той няма да премине през мен.

Салан стоеше там — висок, едър и спокоен, и изглеждаше по свой собствен начин също толкова непревземаем, колкото и Скайарк. И тъй като не можеше да ни последва, бе донякъде успокоително, че щеше да бъде между нас и Сезуан.

Малко преди обяд мама, момичетата, Нико и аз напуснахме Скайарк. Конете все още бяха уморени и с подбити крака, а по колелата на каручката имаше големи прорези от препускането миналата нощ. Мели бе изтощена и плачеше за няма нищо. Дина мълчеше, а и аз нямах желание да говоря с нея. Когато преминахме през прохода Скайлър и поехме по дългия път надолу към Локлайн, представлявахме една тиха и начумерена компания.

Локлайн не представлява нито хълмист терен, нито равнинен. Там няма планини, но възвишенията може да са доста високи. Има купища езера, потоци и гори, безброй гори. И мъх, и папрат и комари, и горски поляни, покрити с висока трева. Има и плодове и безброй птици. Тук живеят повече хора, отколкото в Хьойландет. Селата са разположени по-гъсто едно до друго и са по-големи. Някои разполагат с повече от една мелница и с повече от една кръчма. Но въпреки това няма големи градове като Дунарк или Дракана.

В Локлайн няма графове. Селата носят имена като Кеделстед 3 3 От датските думи kedel — голям чайник, котел, бакър и sted — място. Б.пр. , Снедкербю 4 4 От датските думи snedker — дърводелец и by — село, град. — Б.пр. и Тоубю 5 5 От датските думи tov — въже и by — село, град. — Б.пр. , и това говори само за себе си. Във всяко населено място тук има по трима-четирима уважавани занаятчии, които са сред най-добрите в бранша. Хората идват отдалеч, за да се учат на грънчарство при майстора грънчар Лауренц в Лербю 6 6 От датските думи ler — глина и by — село, град. — Б.пр. или при майстора ковач Ханнес в Кеделстед. А ако селото трябва да вземе някакво решение, тази задача обикновено ляга върху плещите на майсторите.

Пристигнахме в Лербю привечер на десетия ден след като напуснахме Скайарк. Утре сутринта Астор Ская отново щеше да отвори портите и макар хората да следяха за Сезуан, рискът той да успее да премине покрай тях, бе значително по-голям. Не ми се вярваше пазачите да спираха всеки пътник и да го караха да си показва пъпа.

Ние обаче бяхме използвали тези дни добре. Сега бяхме на много мили разстояние от Хьойландет, а голяма част от пътеките, по които бяхме минали, бяха скрити и лъкатушещи. Дори бяхме успели да продадем сивушката и да купим един малък прегърбен работен кон, само за да изглеждаме по-различно. Мама пък бе скрила знака на Жрицата под блузата си и бе избягвала да поглежда когото и да било в очите, за да не може след това да се говори, че оттук бе минала Жрица на срама.

Нямахме намерение да спираме в Лербю, но точно когато минавахме през площада между ковачницата и странноприемницата, се чу силно изпукване и каруцата заплашително се залюля. Мама веднага спря коня и нареди на Роза и Мели да слязат от каруцата. Когато тя самата скочи на земята, прозвуча трясък, после изскърцване, едното предно колело се откъсна и каруцата сякаш падна на колене и се наклони на една страна. Чернушкото зари с крака, за да не падне, а Нико побърза да го освободи от теглича.

— Ох — възкликна една жена, която вадеше вода от кладенеца. — Това не изглежда добре.

И не беше добре. Предната ос бе счупена, а половината от багажа ни бе разпилян по твърдите печени глинени плочи на площада.

— Така не можете да продължите — допълни жената.

За това можех и сам да се досетя. Аз я погледнах уморено и може би щях да й скръцна със зъби в отговор, ако бях забелязал дори зрънце злорадство в усмивката й. Но не беше така. Тя просто искаше да помогне.