Лине Кобербьол - Дарът на змията

Ирена бавно се обърна.

— Ти никога не поглеждаш някого в очите — рече тя на мама. — Защо?

Мама остана дълго мълчалива. След това пъхна ръка под блузата и извади знака на Жрицата.

— Ето защо — промълви тя.

Ирена кимна.

— И аз така си помислих. Искаш ли да работиш като Жрица на срама тук?

— Не. Аз… разбирам от билки и отвари и други лекове. Предпочитам да се занимавам с това. Освен това бих искала да те помоля да не споменаваш пред никого за моите умения на жрица.

Лицето на Ирена омекна.

— Чувала съм как графа на Ордена на дракона постъпва с Жриците на срама от крайбрежието — рече тя със съчувствие. — Ние тук обаче не постъпваме така.

— Все пак те моля да запазиш тайната ми.

— Трябва да кажа на неколцина — предупреди Ирена. — А впоследствие едва ли ще ти е толкова лесно да го криеш.

— Просто не искам да се разчува в цялата околност — рече мама.

— Не, няма — успокои я Ирена. — Разбирам много добре.

Тя свали чайника от печката и наля чай в три високи кафяви глинени чаши.

— Добре дошли в Лербю — каза тя и сложи чашите пред нас. — Винаги има нужда от знахарка.

— Да…, ами парите? — попита мама. — Искам да знам дали може да си го позволим.

— Пари? Вие вече ми платихте. Нима не казах, че може да останете колкото искате? — Тя се усмихна и погали корема си. — А ако ми помогнеш, когато дойде време мъничето да се ражда, значи съм сключила добра сделка!

С мама не си казахме много, докато вървяхме към вкъщи през гората. Към вкъщи. Беше хубаво, че вече имаше място, което да наричаме така. Същевременно с това обаче стомахът ми бе свит, защото думата „вкъщи“ бе опасна. Веднага щом човек започнеше да мисли така, в него се пораждаха определени емоции към това място. И колкото по-добре се чувстваше там, толкова по-трудно щеше да бъде. Не! Не исках да мисля за Змията сега. Исках да си позволя да съм щастлив.

Пътеката, която водеше до хижата на Ирена, нашата хижа, беше съвсем малка. На никой странник не би му хрумнало да свие по нея. А хижата се виждаше едва когато съвсем се приближиш. Сякаш гората я обгръщаше и закриляше.

Бел започна да джавка и вие щастливо и ни посрещна с махаща опашка. След това задуши учудено и се опита да пъхне муцуна в кошницата, която мама носеше. Роза седеше в тревата пред къщата и дялкаше нещо, приличаше на щипки за пране, но веднага щом ни видя, скочи на крака.

— Какво каза тя? — извика Роза. — Може ли да останем?

Мама се усмихна.

— Ще ни се наложи — отвърна й тя. — Защото вече си имаме котка. Бел ще трябва да остане навън за малко.

Когато долната половина на вратата бе залостена, а Бел от външната страна, мама вдигна капака на кошницата. Раираното котенце, което Ирена ни бе подарила, се изтърколи навън.

— Така — рече мама. — Мишките трябва да са готови да си търсят нов дом.

— Малко ми е мъчно за тях — каза Роза. — Те все пак бяха тук преди нас.

Засадихме боб. Само това растение щеше да успее да узрее толкова късно. Беше доста трудоемко да подготвим земята. Беше добре да имаме зеленчукова градина зад хижата, но през последните две години никой не бе пречил на гората да расте на воля, и тя се бе възползвала от това. Взехме назаем вила от ковача, а лопатата си беше наша. Поне докато Нико не я загуби.

— Не разбирам — рече той и се огледа объркано наоколо. — Само преди малко беше тук!

И аз не разбирах. Как някой можеше да загуби цяла лопата? Искам да кажа, тя бе толкова голяма . Не беше като да загубиш пръстен.

Започнахме да търсим.

— Помисли добре — рекох аз на Нико. — Къде я остави последно?

— Ох — възкликна Нико и изглеждаше съвсем объркан. — Мисля, че… там. — Той посочи един край от зеленчуковата градина, който бе наполовина разкопан. Но там нямаше лопата. Загубих търпение.

— Как, по дяволите, можеш да загубиш цяла лопата? — озъбих му се аз. — Затова се иска направо талант!

Нико замига с очи и прокара окаляната си ръка през косата си.

— Съжалявам — рече той виновно.

И наистина бе така, личеше си. Но това нямаше да върне лопатата.

Не можех да кажа направо, че Нико бе непохватен. Малко неловък, особено когато правеше нещо за първи път, а това се случваше доста често. Графските синове не обичат особено домакинската и селскостопанската работа. Най-лошото обаче бе, че той сякаш не мислеше, когато вършеше нещо. Не внимаваше. Така например остави триона в един наполовина разрязан дънер, така че острието му се изкриви. Сложи чука на земята и забрави къде точно. Изпусна един пирон и така и не го вдигна. Разпиля цяла шепа спаначени семена на двора, така че само птиците им се насладиха. И така нататък. Но това с лопатата вече бе върхът.