Лине Кобербьол - Дарът на змията

— Не мисля, че Бел е отмъкнала кокошките.

— Знам много добре! Не това имах предвид.

— А какво тогава?

— Само че трябва да внимава Бел да не… избяга или нещо подобно. Или пък да не се нарани. — Гласът на Дина се снишаваше все повече и повече, а накрая се превърна в шепот.

— А защо би й било да го прави? Бел не е някаква скитница.

Дина не каза нищо повече. Тя се върна при фасула и продължи да плеви. Аз поклатих глава и се опитах да закрепя сноп слама, без да направя повече дупки, отколкото вече имаше за запълване. Смятах, че Дина се държеше меко казано странно в последно време. Какво му ставаше на това момиче?

Кракът ми се подхлъзна и пропадна през покрива. Мухъл! Най-добре щеше да бъде да сринем целия проклет кокошарник и да построим нов.

— Дина! — мама викаше. — Има ли яйца днес?

— Не знам.

— Ами тогава провери! — думите й прозвучаха малко раздразнено, защото събирането на яйцата, ако имаше такива, бе малко или повече работа на Дина.

Дина мина напряко през двора. Извади вода от кладенеца и си изми ръцете. След това влезе в кокошарника, без дори да ме погледне. А и защо ли да го прави, аз бях просто брат й. Всякакви кокошки и яйца бяха по-важни от мен.

Стори ми се, че тя доста се забави вътре. Толкова дълго, че ме загриза любопитството и аз легнах на покрива, за да мога да погледна през дупката, която кърпех.

Дина държеше нещо в ръцете си. Яйце. Но не кокоше. То бе украсено с черни, червени и бели орнаменти. Дина хвана яйцето за върха и долната част, дръпна силно и то се счупи по средата. Явно бе направено от дърво, метал или нещо подобно. Вътре в него имаше къс хартия.

Сега вече наистина станах много любопитен. Кой изпращаше на Дина писма в яйца? Да не би да си бе намерила приятел? Сигурно затова се държеше толкова странно напоследък. Това обясняваше мълчанието, болките в корема и тъжните погледи. Но ако наистина бе влюбена, явно това не й носеше особено много радост.

Дина разгърна писмото и започна да чете. После го хвърли изведнъж заедно с яйцето на земята и се разплака.

Аз се спуснах по покрива, скочих в тревата и отворих вратата на кокошарника. Дина ме погледна ужасено и посегна да вдигне писмото, което лежеше на пода. Аз обаче я изпреварих. Там пишеше: „Скъпа Дина, не искам да те плаша“. Не можах да прочета повече, защото Дина грабна листа от ръцете ми.

— Дай ми го — казах й аз и протегнах ръка.

Тя поклати глава.

— Това не те засяга.

— Разбира се, че ме засяга. Аз съм твой брат и ако си се захванала с някой глупак от селото…

Тя ме погледна със странно изражение.

— Даже и да е така — рече тя, — това си е моя работа.

— Не и ако те кара да плачеш.

Тя отвори уста да каже нещо, но остана безмълвна. Сълзите й бяха секнали също така изведнъж, както бяха потекли. Тя сложи ръка на гърдите ми и леко ме потупа, сякаш бях Бел, която чешеше зад ухото.

— Понякога наистина си много сладък — рече сестра ми. И докато аз стоях там и се чудех как да възприема тази забележка, тя се шмугна покрай мен, излезе на двора и хвърли писмото в кладенеца.

— Днес няма яйца — извика Дина на мама.

Аз вдигнах цветното яйце. Беше много леко, толкова леко, че нямаше как да е изработено от дърво, но не знаех от какъв материал бе направено. Съединих двете половинки. Чак сега видях, че това не бяха просто орнаменти, а някакво животно, морска змия или дракон. Рисунката бе някак мазна и блестеше, сякаш боята все още не бе засъхнала. Бе изящна и странна. Никой от селските момчета не би могъл да нарисува нещо подобно. А нима не бе странно да започнеш любовно писмо така? „Не искам да те плаша.“ Не че бях много добър в писането на любовни писма, но ако все пак решах да пратя такова на някое момиче, никога нямаше да започна така.

— Дина — промърморих аз. — В какво си се забъркала?

По време на вечерята ни този ден цареше мрачно настроение. Ковачът бе дошъл преди малко, за да доведе чернушкото. Каза, че не успял да го продаде, но през цялото време гледаше в земята и избягваше погледа на мама.

— Нищо — рече му тя. — Ние сами ще се опитаме.

Той кимна.

— Кончето е добро — каза той. — Може да опитате да го продадете във Веверстед или малко по̀ на юг. Сигурно мнозина биха пожелали да закупят такъв хубав кон.

„Но никой в Лербю“ — помислих си аз. Да не би да бе заради откраднатите кокошки?

Ковачът си тръгна, а ние седнахме край дъсчената маса, която бях сковал за нас. Хляб и супа от коприва. Щеше ми се наистина ние да бяхме задигнали онези кокошки или пастета. Единственото месо, което слагахме на масата, бяха моите зайци. Дина седеше бледа и ровеше в храната, а намръщеното изражение все още не бе слязло от лицето на Роза.