Лине Кобербьол - Дарът на змията

— Не може ли да я караме малко по-весело? — попита мама накрая. — Сигурно ще успеем да продадем коня. А хората от селото ще си променят мнението рано или късно, особено след като заловят истинския крадец.

Нико се прокашля.

— Катрин, помниш ли коя е Катрин?

Мама кимна.

— Тъмно момиченце. Най-малката ти ученичка.

— Да. Катрин каза, че знае как може да се влезе в кокошарника на странноприемницата. Може би трябва да обмислим възможността някой да стои там през нощта на стража.

Мама поклати глава.

— Това е работа на хората от селото. Най-добре да стоим настрана.

Дина се изправи и си взе шала.

— Накъде си тръгнала, млада госпожице? — попита мама.

— Забравих търнокопа и кошницата при фасула — отвърна тя. — Трябва да ги прибера преди да се стъмни.

Тя изчезна през вратата преди някой да успее да каже нещо повече.

Аз също се изправих.

— Ти пък какво си забравил? — попита ме мама остро.

— Нищо. Ще измия чиниите.

— Давин, да не би да си болен?

Бузите ми поруменяха.

— Съвсем не.

Събрах набързо глинените съдове и ги занесох навън до кладенеца. Накиснах ги във ведрото и се шмугнах покрай кокошарника, за да мога да видя лехата с фасула.

Дина я нямаше там. Успях да я зърна между дърветата, преди съвсем да се изгуби.

Така си и мислех. Любовна среща.

Върнах се при ведрото с вода и започнах да мия съдовете.

Дина още не се бе върнала, когато приключих.

— Сега ще видиш ти, Дина — промърморих аз на себе си. А и на мама сигурно вече й бе минало през ума, че прибирането на търнокопа и кошницата бе отнело твърде много време.

Върнах се при кокошарника още веднъж и се взрях в гората. От Дина все още нямаше и следа. Трябваше веднага да тръгна да я търся. Тя все пак бе само на дванадесет, а навън бе започнало да се стъмва. А и онова странно изречение от писмото не ми излизаше от ума: „Не искам да те плаша“. Колкото повече мислех за това, толкова по-обезпокояващо ми се струваше.

— Давин? — мама стоеше на вратата.

— Да.

— Къде е Дина?

— Не я виждам — отвърнах аз. — Но сигурно скоро ще се върне.

— Опитай да я намериш — в гласа на мама се четеше тревога и аз много добре можех да я разбера. Кимнах и се отправих към гората, където я бях видял за последно.

Едва бях навлязъл сред първите дървета, когато я съзрях. Тя вървеше към мен, ридаеща и задъхана, като държеше едната си ръка далеч от тялото.

— Ухапа ме змия — промълви Дина. След това падна на колене, така че се наложи да я нося през остатъка от пътя.

По ръката на Дина имаше две струйки кръв и дупки от отровни змийски зъби.

— Тя падна върху мен — каза Дина. — От едно дърво.

Не мислех, че тукашните змии можеха да се катерят по дърветата, но това сега не беше важно.

— Какъв цвят беше? — попита мама остро и затегна кожената връв, която бе завързала около ръката на Дина. Знаех какво си мислеше. Ако бе жълто-зелена, щеше да се окаже обикновена водна змия, като тази, която бях видял край капана. Зла, но безвредна.

— Черна и оранжева — отвърна Дина.

Отровна змия.

— Давин — каза ми мама с неестествено спокоен глас. — Донеси ми нож.

Дадох й моя. Ръката ми трепереше. Не можех да разбера как нейната можеше да е толкова спокойна. Може би бе, защото й се налагаше. Именно тя трябваше да реже.

Отровна змия. Тя можеше да убие. Колко ли отрова имаше в кръвта на Дина?

— Трябва ми лампата — заръча мама. — Не виждам какво правя.

Нико запали фитила на лампата и я хвана така, че да огрява най-добре ръката на Дина. Сестра ми лежеше на масата, на която само преди минути бе стояла супата от коприва.

— Роза, качете се с Мели на тавана. Разкажи й някаква приказка.

Роза кимна мълчаливо и хвана ръката на Мели. Тя се бе втренчила уплашено в ръката на Дина и в началото не искаше да тръгне.

— Върви с Роза — нареди й мама. Мели се подчини.

Мама пъхна ножа в пламъка за миг. След това погледна Дина в очите.

— Ще отнеме само минутка, съкровище — прошепна тя.

Дина я гледаше пребледняла. Не каза нищо, но видях как стисна зъби.

Мама допря острието на ножа до ръката на Дина, точно над ухапаното място. След това бързо разряза плътта. Дина изстена веднъж. Сподавеният й вик прониза болезнено цялото ми тяло. Мама допря устни до раната и започна да изсмуква отровата и да я плюе, да изсмуква и да плюе. Надявах се да бе вярно, че човек можеше да извади отровата от тялото по този начин. Мама не спираше, а Дина лежеше там, без да пророни и звук, макар че сигурно я болеше. Чувахме как Роза се опитва да разказва приказка на Мели горе, на тавана. Тя непрекъснато спираше или повтаряше едно и също изречение по два-три пъти, но Мели не казваше нищо. Съмнявах се, че изобщо я слушаше.