Лине Кобербьол - Дарът на змията

Мама беше запалила лампата в кухнята и бе отворила капаците, така че светилникът и огнището осветяваха двора. Когато стигнахме до подножието на хълма, Пес, душейки, се приближи към нас. Той беше станал по-схванат в последно време, особено ако беше лежал точно преди да се запъти нанякъде, но пък и вече не беше първа младост. Бел, превъзбудена от радост, го поздрави с леко джафкане на кутре и въртене на опашка.

Можахме да подушим, че мама пържеше лук. Вечеря. М-м-м.

— Колко съм гладна само — рече Роза.

— И аз.

Честно казано, бях гладна като вълк. Въпреки това за миг поспрях на склона и се загледах надолу към нашата къща с насмолени в черно дървени стени и трева на покрива, към конюшнята, кошарата и мястото за паша, където Силке и Фалк похапваха трева. От другата страна на къщата цъфтяха плодовите дръвчета, които мама беше посадила миналата година. Те все още бяха съвсем мънички и щеше да мине доста време преди да родят повече от ябълка — две, но белите и светлочервени цветчета блестяха като сняг върху черните клони.

— Пазарът беше хубав — казах аз. — Но въпреки това е още по-хубаво да се прибереш вкъщи.

— Да — отвърна ми Роза.

Два дни след като се върнахме вкъщи от пазара времето внезапно се промени. Събудихме се, обгърнати от гъста, сиво-бяла мъгла, която така бе полепнала по склоновете, че не можехме да видим по-далеч от кошарата. Щом човек си покажеше носа навън, за миг подгизваше от влагата — сякаш някой докосваше с мокри пръсти голата му кожа, а дрехите, косата му и козината на животните се покриваха с едри капки вода. Най-добре би било да си стоим вкъщи, но мама беше накупила сума ти семена и калеми от пазара и трябваше веднага да се посадят, ако искахме да се захванат.

— О, колко е неприятно — рекох аз, докато притисках тъмната пръст около стъблото на една малка нова зелка. — Дори не можеш да дишаш, без да се нагълташ с мъгла.

— Сигурно ще се разсее към края на деня — успокои ме мама. — Щом слънцето загрее силно, мъглата бързо ще изчезне.

Но не се получи така. Мъглата не искаше да се вдигне. И не искаше да се вдигне. И не искаше да се вдигне.

— Хайде да влезем вътре и да хапнем — каза мама накрая. — Може би следобед ще е по-добре.

Откъм мястото за паша се чу цвилене на кон. Прозвуча някак самотно и уплашено в мъглата.

— Може би трябва първо да приберем конете в конюшнята — казах аз. — На Фалк едва ли му харесва това време.

— Да, направи го — рече мама.

Аз си измих ръцете на помпата, избърсах ги в престилката и се запътих към ограждението. То все още беше малко, не го бяхме променяли, откакто го построихме за Фалк. Давин се беше захванал да прави ново, защото старото беше паянтово и сега, когато имахме два коня, не стигаше. Но въпреки че ограждението изобщо не беше голямо, мъглата бе толкова гъста, че не можех да видя нито Фалк, нито Силке. Единственото, което чувах, бе тропот на копита и жалостното цвилене на Фалк.

— Силке! Фалк! Кончета! — извиках аз и изсвирих с уста сигнал, на който се подчиняваха, когато решаха. — Искате ли да ви прибера вътре?

Фалк изцвили отново. Вече можех да го видя, в началото само като неясно тъмно петно, но после от сивата мъгла дотича един черен кон. Аз се вгледах в пространството зад него, но не видях никой друг, беше сам. Защо ли Силке не идваше?

— Къде си забравил Силке, а? — попитах аз Фалк. Той само изпръхтя и изтръска капките вода от клепачите си.

— Силке! — извиках аз. — Силкееее! — изсвирих отново, но от Силке нямаше и следа.

Това беше малко странно. Сигурно щеше да се появи, ако отведях Фалк до конюшнята. Едва ли щеше да иска да остане сама навън.

— Хайде, приятелю — подканих аз Фалк. — Ако дамата е решила да се прави на интересна, нека така да бъде. Това обаче не означава, че и ти трябва да стоиш навън гладен и да се мокриш.

Прибрах черния ни жребец в конюшнята, хвърлих му няколко шепи просо и се върнах обратно, за да проверя дали Силке не бе решила да ни последва. Явно не бе. Или поне не видях никаква добре възпитана сива кобила да чака край оградата.

Не бях сигурна дали трябва да се ядосам или да се притесня. Тя обикновено не създаваше толкова проблеми — дали нещо не се бе случило? Аз прескочих оградата и се запътих към другия край на поляната за паша, като я зовях и свирех с уста. Безпокойството ми нарастваше. Разбира се, беше по-трудно да различиш сив кон в мъглата, отколкото черен, но въпреки това отдавна трябваше да съм я забелязала.