Лине Кобербьол - Дарът на змията

— Искам да остана при теб — отвърна му Мели.

— Може би малко по-късно — каза Нико. — Сега ще правиш каквото ти кажа.

И представете си само, Мели се качи в каруцата и седна в скута на мама, без да протестира повече.

— Трябва и мен да ме научиш на това — казах аз на Нико.

— На кое?

— Как да накарам Мели да ме слуша без викове и разправии.

Нико се усмихна леко, но мислите му бяха някъде другаде. Той седеше върху коня изпънат като струна и се оглеждаше внимателно наоколо.

— Ще се върна малко назад — рече Салан.

Нико кимна.

— Да, така е най-добре.

Салан постепенно забави ход и изоставаше зад нас все повече и повече. Пътят се заизвива между хълмовете и след известно време съвсем го изгубихме от поглед.

— Има ли някого? — попитах аз Нико и усетих как целият ми гръб изтръпна при тази мисъл. — Следи ли ни някой?

— Не знам — отвърна ми Нико. — Салан ще се опита да провери.

Но когато Салан се върна след малко, само поклати глава.

— Никого не видях — рече той. — Сигурно песът е надушил някое животно.

— Сигурно — съгласи се Нико. Но въпреки това той не искаше да вземе Мели обратно на коня си, а тъмносините му очи продължиха да се оглеждат трескаво напред, назад, настрани и пак назад. Той се успокои едва когато късно вечерта стигнахме до последния хълм и можехме да видим малката си къщичка в подножието му.

Ние се сбогувахме с Барутлията и Нико. Салан остана още малко, за да ни помогне да разтоварим багажа. Пуснахме кокошките в двора на кокошарника, за да хапнат малко тревичка и да се повъргалят в пръстта. По това време на годината овцете и козите пасяха заедно навън, дори и през нощта. Кокошките кудкудякаха и врякаха с надеждата да ги нахраня, та накрая се видях принудена да им хвърля две шепи зърно, макар и много добре да знаех, че нямаха нужда от него. Учителят Маунус ги бе хранил, докато ни нямаше.

— Ще отида да взема Бел — каза Роза. — Може ли?

— Да — каза мама. — Отиди. Сигурно си й липсвала.

Бел беше кучето на Роза. Тя бе едва на годинка и все още се държеше доста детински, затова Роза не посмя да я вземе с нас на пазара, заради всичките непознати хора и животни. За щастие Мауди не бе имала нищо против да я гледа, пък и точно тя беше подарила Бел на Роза.

— Може ли да отида с нея? — попитах аз.

— Добре е да разтоварим багажа преди да се стъмни — рече мама, но въпреки това се съгласи. — Е, все ще успеем да се справим. Тръгвайте сега, но да се приберете направо вкъщи!

Роза беше толкова нетърпелива, че не можеше да ходи спокойно. Макар че и двете бяхме уморени, стана така, че тичахме почти през целия път до къщата на Мауди. Точно преди да влезем в двора, Роза пъхна два пръста в устата си и изсвири оглушително.

Каква гюрултия настана само! Джаф-джаф-джаф, баууууууууууу, бауууууууууу… Да, Роза определено бе липсвала на Бел и тя й го показа по най-гръмогласния възможен начин, така че цялата къща чу, а всички кучета на Мауди започнаха да й пригласят. Мауди отвори вратата и едно черно-бяло тяло тутакси се стрелна между краката й. Всъщност Бел вече изобщо не беше кутре, но въпреки това се хвърли върху Роза, която залитна назад и падна по дупе, прегърнала кучето.

— Е — рече Мауди сухо. — Тя явно много се радва да те види.

Роза промърмори нещо, притиснала уста към Бел, но не можеше да се разбере какво. Бел ближеше със светлорозовото си езиче всичко, до което можеше да се докопа: коса, ръкави, гърло и бузи. А аз стоях там изпълнена със завист, защото, макар и да си имах Силке и донякъде Пес, или поне част от него, никой от тях не ме посрещаше по този начин, когато се прибирах вкъщи.

Ние се сбогувахме с Мауди и се запътихме по хълма към вкъщи. Бел тичаше в големи кръгове около нас, сякаш бяхме стадо овце, които трябваше да варди. Докато бягаше, коремчето й беше толкова близо до тревата, сякаш докосваше земята.

Вече съвсем се беше мръкнало и човек можеше да види звездите. Нашата къща се намираше в една малка падинка, обгърната с хълмове от всички страни, та да й пазят завет от вятъра. На върха на най-високия от тях бе каменният кръг със своите колони, които се чернееха на фона на вечерното небе. Тук имаше малко дървета и те бяха предимно брези. Иначе наоколо растеше най-вече хвойна и затова в деня, когато къщата ни стана на една година, ние закачихме над вратата една красива табела, на която пишеше „Хвойновата къща“, и това беше истинското й име, макар че повечето хора я наричаха просто къщата на Жрицата на срама.