Лине Кобербьол - Дарът на змията

Търсех с очи Нико сред непознатите лица, но го нямаше. Той не беше край хиподрума като Давин и Барутлията, които стояха и оглеждаха състезателните коне, преструвайки се на големи познавачи. Нямаше го и сред зрителите на състезанията по борба. Надникнах и във всички шатри за бира, но и там не го открих. Затова пък буквално се сблъсках с каруцаря, който за малко не ни измъкна изпод носа мястото на пазара. Бях толкова заета да се взирам в лицата на посетителите, че го забелязах, едва когато се блъснах в скрития му под престилка корем.

— Ей, внимавай, момиче — рече той. И тогава ме позна. — Ама от теб направо няма отърваване.

— Извинете — рекох аз и по стар навик забих поглед в земята. — Не ви видях.

— Не, разбира се. Но макар майка ти да е Жрица на срама, това не ти дава право да се блъскаш в почтените хора.

— Не беше нарочно — защитих се аз и понечих да си тръгна.

— Чакай, чакай, къде се разбърза — изръмжа той и ме хвана за ръката. — Или госпожицата е твърде изтънчена, за да се извини.

— Аз го направих — отвърнах му аз, като се опитах да се освободя.

— Така ли? Значи не съм чул. Явно не е било особено високо, а според мен нищо не си казала.

Колко досаден беше само. Започваше сериозно да ме ядосва.

— Пусни ме — рекох му аз — или — „или ще се развикам“, помислих си аз, но не успях да го изрека.

— Или какво? Ще накараш майка си да ме прокълне? Сега пък се опитваш да заплашваш един честен мъж?

Не ме беше страх. Или поне не особено. Огледах се набързо, за да видя дали Салан не бе някъде наблизо, но го нямаше.

— Никого не заплашвам — казах аз с малко по-спокоен тон. — А и мама не кълне. Дори и да може, пак няма да го направи.

— И ти искаш да ти повярвам?

— Да, всъщност искам! — втренчих се ядосано в него. И тогава се случи отново. Не че го исках. Но това беше нещо, което не можех да контролирам сама. Вече не. Усетих рязката, внезапно пронизваща болка и после вече беше късно.

Той нададе сподавен вик и ме пусна като опарен.

— Малка вещица — изсъска каруцарят и се отдръпна, като отново направи жеста, но този път съвсем явно, направо пред носа ми.

Бях го погледнала с очите на Жрица на срама. Не беше нарочно, може би се случи, защото се ядосах или защото не искаше да ме пусне. Сега той не искаше да ме погледне, а още по-малко да ме докосне.

— Къш — изкрещя той, толкова силно, че хората започнаха да се обръщат. — Изчезвай, дяволско създание.

Една жена, която носеше кошница с яйца, направи същия знак като каруцаря, а един чернокос мъж с червена риза се втренчи в мен, сякаш бях трол или самодива.

Крайно време беше да се махна оттам.

— Просто ме оставете на мира — казах аз и понечих да си тръгна.

На пътя ми стоеше чернокосият мъж. В началото си помислих, че беше случайно, и се опитах да го подмина, но той не се помръдна.

— Извинете, може ли да мина? — попитах го аз учтиво. Една разправия ми стигаше за днес.

Той не се отмести. Стоеше там и ме гледаше със странно изражение на лицето, сякаш, сякаш… не можех да кажа точно. Сякаш бе намерил нещо.

— Как се казваш? — попита той, а гласът му прозвуча странно. Имаше непознат акцент. Със сигурност не беше планинец, а говорът му бе различен и от този на хората от долината. На едното си ухо носеше обеца — малка сребърна змия със зелени камъни за очи. Не бях свикнала да виждам мъже с бижута.

Пулсът ми се ускори. Кой беше този човек и защо се интересуваше от мен? Дали не бе заради думите на каруцаря, че съм дяволско изчадие и така нататък? Не исках да му кажа името си.

— Извинете, малко бързам…

Изведнъж той хвана лицето ми с ръце и ме погледна право в очите. Не че беше грубо или силно, но просто не го очаквах. Аз пристъпих една крачка назад и той веднага ме пусна.

За миг стояхме така и се гледахме в очите. След това аз се обърнах и понечих да си тръгна, откъдето бях дошла.

— Почакай — извика той.

Аз погледнах назад. Той ме следваше. Ох, защо ли не изчаках Салан? Затичах се, доколкото тълпата ми позволяваше. Къде беше нашата палатка? Промуших се през две други, прескочих две оси на каруци и се показах изпод една маса с глинени съдове, та грънчарят се развика ужасен и ме нарече „проклета калпазанка“. Аз не се спрях, а продължих да тичам. И тичах ли, тичах. Не беше ли това нашата улица? Да, малко по-надолу можех да видя Роза, нагиздена със зелена пола и бяла блуза. Аз отново се обърнах, но за мое облекчение този път не се виждаше никакъв тъмнокос непознат с червена риза.