Лине Кобербьол - Дарът на змията

— О, извинете — рече той, пусна юздите с едната си ръка и я скри зад гърба. — Не ви видях… Ако мадам желае мястото, то…

Мъжът дръпна юздите, така че малкият му сив планински кон бе принуден да свие рязко надясно.

— Не, няма нужда — понечи да го спре мама, но той вече бе започнал да се отдалечава толкова бързо, колкото тълпата му позволяваше.

— Видяхте ли какво направи с ръка? — попита Роза ядосано. — Видяхте ли?

— Жестът срещу вещици — отвърнах аз вяло. — Но той поне държеше ръката си зад гърба. Някои направо я размахват пред лицето ти.

Мама въздъхна.

— Да, тъжно е. И май става все по-зле — тя хвана знака на Жрицата с ръка, но не каза това, което очаквахме — че ситуацията се е влошила след като Дракан започна да изгаря долу, в долината, жрици на срама, все едно бяха вещици. — Е, по-добре да се настаним. Хайде, момичета. Да подредим стоката.

— Ако изобщо се намери някой храбрец, който да купи нещо от Жрицата на срама или семейството й — изръмжах аз.

Мама се усмихна, но очите й останаха сериозни.

— Хм. Сигурно ще се намерят купувачи. По някаква причина хората вярват, че моите билки имат по-голяма сила от тези на останалите.

Мама знае много за това кои билки при кои болести помагат, но не се занимава с магия. Всеки би могъл да свари същите отвари, мнозина го и правят. Но тъй като мама, освен всичко друго, е и Жрица на срама, хората си мислят, че намесва и някакви вещерски умения. Всъщност има само едно нещо, което отличава мама от останалите: тя може да погледне човек в очите и да го накара да си признае всичките си прегрешения и да изпита срам.

Ние разпрегнахме Фалк и избутахме каруцата наравно с останалите лавки и фургони.

— Искаш ли да се качиш до горе с Фалк? — попитах аз Роза.

Бяхме оставили мъжете, тоест Салан, Давин, приятеля му и Барутлията, на скришно място в подножието на едни скали малко по-нагоре по хълма, за да разпънат палатките ни далеч от най-ужасната тълпа.

Роза се замисли за миг.

— Не е ли по-добре ти да отидеш? С всички тези хора наоколо… представи си, че пак подивее.

Роза не беше свикнала да общува с коне. Там, откъдето идваше, малцина можеха да си позволят да гледат такова животно. Преди да се срещнем, тя живееше в Скиденстед, най-бедната и изпаднала част на Дунарк.

Кимнах.

— Добре. Ти също трябва да си изложиш стоката.

Мъжете точно бяха приключили с палатките горе, при скалите. Стояха един до друг и ги гледаха така гордо, сякаш бяха издигнали четириетажни къщи.

— Виж, ето така се прави — рече Давин и потри ръце. — Добре, че ни оставихте да работим на спокойствие — Той ми хвърли един от онези снизходителни погледи, с който искаше да ми каже, че единственото, което момичетата правеха, бе да се пречкат.

Аз се престорих, че не съм го забелязала и завързах Фалк с въжето, така че да може да пасе с останалите три коня: кафявия жребец на Салан, жълто-черния на Барутлията и моята хубава малка Силке, която Хелена Лаклан ми беше подарила миналото лято.

— Да сте виждали Нико? — попитах аз.

Салан поклати глава.

— Още не. Но трябва да е тук някъде.

Всъщност първоначалната идея бе Нико да дойде на пазара с нас. Но сутринта, когато отидохме да го вземем, той се караше така свирепо с учителя Маунус, че ругатните буквално се сипеха около тях. Още отдалеч ги чухме. Гласовете им долитаха откъм къщата и прорязваха тихото утро, а учителят Маунус викаше така силно, че на кафявата кобила, която бе завързана за коневръза отвън, й идеше да побегне от ужас.

— Не разбираш ли, момче? Това е твой дълг, по дяволите…

— Изобщо не е така. И изобщо не започвай с пледоарията за дълговете. Аз искам…

— Ясно ми е, че искаш да се измъкнеш. Искаш да пееш и да танцуваш и да се мъкнеш с тумбата пияни селяни. Искаш да се напиваш до несвяст. Това искаш, нали, господарю пияница!

— Престани да ме наричаш така! — изкрещя Нико, като гласът му почти заглуши този на учителя Маунус.

— Може би от истината боли?

— Не може ли човек поне веднъж да се позабавлява? Без ти веднага да решиш, че иска да се напие? Изобщо не ми вярваш.

— А имам ли основание да ти вярвам?

За миг вътре настъпи тишина. След това Нико излезе съвсем пребледнял. А след малко се показа и учителят Маунус.

— Спри, момче. Не можеш да бягаш така!

— Защо да не мога? — рече Нико. — Ти така или иначе не ме слушаш. А и защо ли да го правиш? Аз съм просто един безотговорен пияница, на когото не може да се разчита.

— Нико… — Маунус протегна ръка, сякаш искаше да го хване.