Никълъс Спаркс: Дарът на светулките

Публиката се разотиде. Джеръми и Лекси обаче останаха като замръзнали на място.

— Горките хора — обади се той, питайки се ненадейно дали животът му след няколко години ще е като техния.

— Горките хора — съгласи се тя, сякаш споделяше страховете му.

Джеръми се взираше в посоката, откъдето долиташе стихващият вой. Накрая писъците секнаха. Семейството явно беше излязло от магазина.

— Нашето дете няма да прави такива сцени — обяви той.

— Никога. — Съзнателно или подсъзнателно Лекси бе поставила длан върху корема си. — Това определено не беше нормално.

— А и родителите явно нямаха представа какво да правят — добави Джеръми. — Видя ли го как разговаря със сина си? Все едно е на заседание.

— Абсурдно — кимна Лекси. — А как си крещяха? Децата усещат напрежението. Нищо чудно, че родителите не успяха да ги овладеят.

— Бяха абсолютно безпомощни.

— Абсолютно.

— Но защо?

— Сигурно са твърде заети със собствения си живот и не обръщат достатъчно внимание на малките.

Джеръми, все още застинал като истукан, наблюдаваше как последните зяпачи се разотиват.

— Определено не беше нормално — повтори.

— Точно това си мислех.

Добре де, самозалъгваха се. Дълбоко в себе си Джеръми го знаеше. Лекси също го знаеше, но беше по-лесно да се преструват, че никога няма да попаднат в такова положение. Понеже ще са по-подготвени. По-всеотдайни родители. По-съпричастни и по-търпеливи. По-любящи.

А детето… е, малката щеше да се чувства прекрасно в атмосферата, с която той и Лекси щяха да я обграждат. Нямаше никакво съмнение. Като бебе ще спи по цяла нощ; щом отрасне, ще проговори рано и ще проявява сръчност над средностатистическата. Щеше да премине с апломб през минното поле на юношеството — без да докосва наркотици, без да поглежда филми, забранени за непълнолетни. Настъпеше ли часът да напусне дома, щеше да е със съвършени обноски, да се е дипломирала с високи оценки, отварящи й вратите на „Харвард“, където ще стане шампион по плуване на студентската олимпиада и на всичкото отгоре през лятото ще намира време да работи в хуманитарни организации.

Джеръми даде простор на въображението си, но накрая раменете му увиснаха сконфузено. Нямаше никакъв опит в отглеждането на деца, но разбираше, че едва ли е толкова лесно. Освен това изпреварваше много събитията.

След час седяха в такси, впримчени в уличното задръстване на път за Куинс. Лекси прелистваше току-що купената „Какво те чака, когато чакаш дете“, а Джеръми съзерцаваше света през стъклото. Беше последната им нощ в Ню Йорк и родителите му организираха малко домашно тържество, за да се запознае Лекси със семейството. Малко, разбира се, беше относителен термин. Къщата в Куинс щеше да е претъпкана както винаги по празник; щяха да присъстват и петимата му братя с петте си съпруги и общо деветнайсетте си деца. Джеръми очакваше с нетърпение да ги види, но сцената, на която бяха станали свидетели току-що, не излизаше от ума му. Семейството изглеждаше толкова… нормално. Ако не броим умората, разбира се. Запита се дали с Лекси ще стигнат дотам, или животът някак си ще ги пощади.

Може би Алвин беше прав. Отчасти поне. Джеръми обожаваше Лекси — иначе нямаше да й поиска ръката — но не можеше да твърди, че я познава добре. Времето просто не им беше стигнало. Колкото повече размишляваше, толкова повече се убеждаваше колко добре щеше да бъде, ако известно време бяха следвали утъпкания път на другите двойки. Той се беше женил преди и знаеше, че е необходимо време да се научиш да живееш с някого. Да свикнеш с чудатостите му, така да се каже. Всички ги имат, но докато не опознаеш някого, те остават скрити. Запита се какви ли са странностите на Лекси. Ако спи например с една от онези зелени маски, които изглаждат бръчките? Дали ще му е приятно всяка сутрин да се събужда и да вижда зелената маска?

— Защо се умисли? — полюбопитства Лекси.

— Ммм?

— Попитах те за какво си мислиш. Изражението ти е странно.

— О! За нищо!

Тя го изгледа втренчено.

— Нищо или нещо?

Той сбърчи чело.

— Как ти е второто име?

През следващите няколко минути Джеръми зададе въпросите, изредени от Алвин, и научи следното: че второто й име е Мерин; учила е английска филология; най-добрата й приятелка от колежа се казва Сюзън; аленочервеното е любимият й цвят; предпочита бял хляб; смята Джейн Остин за ненадмината писателка и ще навърши трийсет и две на 13 септември. Такива ми ти работи.