Никълъс Спаркс: Дарът на светулките

— Защо не ми каза?

Джеръми сви рамене.

— Тя ме помоли да не казвам на никого засега. Ще си мълчиш, нали?

— Да — обеща зашеметено Алвин. — Разбира се.

— И още нещо.

Джеръми го улови за рамото.

— Искам да ми станеш кум.

Как се бе случило?

Докато на другия ден обикаляха с Лекси търговския център, още се чудеше как да отговори. Не за бременността; тази нощ сигурно щеше да помни до края на дните си. Въпреки увереността, която демонстрираше пред Алвин, понякога му се струваше, че играе роля в популярна романтична комедия, в която всичко е възможно и нищо не е сигурно до финала.

Случилото се не беше обичайно. Всъщност беше съвсем необичайно. Кой отива в малък град да напише статия за „Сайънтифик Америкън“, среща библиотекарката във въпросното градче и се влюбва до ушите в нея за два-три дни? Кой решава да зареже шанса си да води сутрешна телевизионна програма и загърбва живота си в Ню Йорк, за да се премести в Бун Крийк, Северна Каролина — едва забележимо място на картата?

Въпроси, въпроси…

Не го глождеха съмнения, разбира се. Напротив — докато наблюдаваше как Лекси оглежда кутиите с Барбита и конструкторите (искаше да изненада племенниците му с подаръци, за да направи добро впечатление), се чувстваше по-сигурен от всякога, че решението му е правилно. Усмихна се, представяйки си бъдещия им живот. Как вечерят спокойно, как се разхождат дълго ръка за ръка, как се сгушват пред телевизора. Хубави неща, неща, които осмислят живота. Не таеше наивни надежди, че разногласията ще ги подминат, но беше сигурен, че ще преодоляват успешно бурите, защото са създадени един за друг. Предстоеше им безоблачен живот.

Когато обаче Лекси го подмина, втренчена съсредоточено в рафтовете, погледът му се плъзна към друга двойка, застанала пред купчина плюшени играчки. Всъщност тези двамата се набиваха в очи. Бяха на по трийсетина, елегантно облечени; той приличаше на финансист или адвокат, а съпругата му очевидно се застояваше дълго в козметичния салон. Бяха натоварени с половин дузина пликове от половин дузина магазини. Диамантът върху пръста й беше колко мраморно топче — далеч по-голям от годежния пръстен, който току-що беше купил на Лекси. Личеше си, че в такива случаи обикновено ги придружава бавачка. Очевидно бяха в небрано лозе.

Бебето в количката пищеше — писъците му огласяха целия магазин и караха всички да се озъртат. По-големият му брат — на около четири години — крещеше още по-оглушително и се тръшкаше на земята. По лицата на родителите се четеше паника, сякаш са войници, попаднали под ненадеен яростен обстрел. От пръв поглед се забелязваха торбичките под очите и изопнатите им скули. Въпреки безупречната фасада явно бяха на ръба на нервната криза. Майката извади бебето от количката, а съпругът й започна да го потупва по гръбчето.

— Не виждаш ли, че се опитвам да я успокоя? — процеди жената. — Заеми се с Елиът.

Скастреният мъж се наведе към сина си, който риташе и се гърчеше върху пода като обладан от зли духове.

— Млъкни веднага! — каза строго мъжът и разклати показалец.

О, да, помисли си Джеръми. Ще те послуша и още как!

Междувременно Елиът продължи да се гърчи с поморавяло лице.

Дори Лекси спря да тършува из рафтовете и се обърна към семейството. Все едно гледа жена, която си коси моравата по бикини, помисли си Джеръми. Трудно е да пропуснеш такъв спектакъл. Бебето пищеше, Елиът врещеше, съпругата крещеше на бащата да направи нещо, бащата й викаше в отговор, че се опитва.

Около щастливото семейство се бе събрала тълпа. Жените наблюдаваха актьорите със смесица от благодарност и съжаление — благодарни, че не участват в зрелището, ала наясно (от опит) какво точно преживява младата двойка. Мъжете, от друга страна, очевидно изгаряха от желание да избягат от шумотевицата.

Елиът си удари главата в пода и запищя още по-гороломно.

— Тръгваме си! — изкрещя жената.

— Не виждаш ли, че точно това се опитвам да направя! — излая в отговор бащата.

— Вземи го!

— Опитвам се!

Елиът не смяташе да съдейства. Когато баща му най-сетне го сграбчи, той се заизвива като разгневена змия. Замята глава насам-натам и размаха крака. Капки пот избиха по челото на бащата. Лицето му се разкриви от усилието. Елиът, от друга страна, сякаш се уголеми — дребничък Хълк, раздуващ се от яростта.

Родителите някак си съумяха да тръгнат, натоварени с пазарските пликове, като бутаха количката и стискаха в ръце двете си деца. Тълпата се раздели, като че ли Моисей наближава Червено море, и най-после семейството се скри от погледите на зяпачите. Единствено заглъхващите крясъци продължаваха да напомнят за присъствието му.