Никълъс Спаркс: Дарът на светулките

— Нищо подобно. Объркваш реда. Преминаваш направо към Голямото „да“, преди да си преценил дали сте подходящи един за друг. Почти не познаваш Лекси.

Джеръми натъпка още едно чекмедже дрехи в кашона с надеждата Алвин да смени темата.

— Познавам я…

Алвин събра купчина листове от бюрото му и ги натъпка в същия кашон. Като най-добър приятел на Джеръми, смяташе, че има право да изразява свободно мнението си.

— Опитвам се да съм честен и съм сигурен, че същите мисли измъчват цялото ти семейство. Не я познаваш достатъчно, за да се преместиш там, камо ли да се ожениш за нея. Прекарал си само една седмица с нея. Не е като с Мария. Аз познавах Мария далеч по-добре, отколкото ти познаваш Лекси, помниш ли? Но не дотам, че да се оженя за нея.

Джеръми извади листовете и ги върна върху бюрото. Алвин наистина познаваше бившата му съпруга Мария — още преди Джеръми да се запознае с нея — и двамата бяха приятели и досега.

— И?

— Представи си как аз идвам и ти казвам: „Срещнах едно страхотно момиче и ще си зарежа кариерата, за да се преместя на юг и да се оженя за нея“. Онова момиче, да речем… как се казваше… Рейчъл?

Рейчъл работеше в ресторанта на бабата на Лекси и Алвин хлътна по нея по време на краткия си престой в Бун Крийк. Дотолкова, че дори я покани в Ню Йорк.

— Щях да кажа, че се радвам за теб.

— Моооля те. Забрави ли какво каза, когато мислех да се оженя за Ева?

— Не съм забравил. Но беше различно.

— О, да, разбирам. Мислиш се за по-зрял от мен.

— Да. Освен това Ева не беше от жените, които свиват семейно гнездо.

Алвин призна, че е вярно. Лекси беше библиотекарка в малко южно градче, а Ева имаше студио за татуировки в Джърси. Именно тя беше автор на повечето татуси по ръцете му, както и на пиърсинга по ушите му — украса, благодарение на която той приличаше на бивш затворник. Не това обаче смути Алвин. Приятелят, с когото Ева живееше и за когото бе пропуснала да му спомене, в крайна сметка обрече връзката им на крах.

— Дори Мария смята, че е безумие.

— Казал си й?

— Разбира се. Обсъждаме всичко.

— Радвам се, че си толкова близък с бившата ми съпруга. Но не е нейна работа. Нито пък твоя.

— Опитвам се просто да те вразумя. Пришпорваш нещата. Не познаваш Лекси.

— Защо непрекъснато го повтаряш?

— Ще го повтарям, докато не признаеш, че наистина сте почти непознати.

Алвин — като петимата по-големи братя на Джеръми — не се бе научил да сменя темата. Приличаше на куче, захапало кокал.

— Познавам Лекси.

— Нима? Как е второто й име?

— Моля?

— Чу ме. Кажи ми второто й име.

Джеръми примигна.

— Това пък откъде ти хрумна?

— Не мислиш ли, че би следвало да знаеш, щом ще се жениш за нея?

Джеръми отвори уста да отговори, но осъзна, че наистина не знае. Лекси не му беше казвала, а и той не бе питал. Алвин, усетил, че разколебава заслепения си приятел, продължи упорито:

— Да преминем към някои други елементарни неща. Какво е учила в колежа? Кои са приятелите й от студентските години? Кой е любимият й цвят? Бял хляб ли обича, или пълнозърнест? Кой е любимият й филм? Кой е любимият й писател? Знаеш ли на колко години е точно?

— На трийсетина — прекъсна го Джеръми.

— Трийсетина? Това и аз го знам.

— Почти съм сигурен, че е на трийсет и една.

— Почти сигурен? Чуваш ли се колко нелепо звучиш? Как ще се ожениш за нея, щом не знаеш дори на колко е години!

Джеръми отвори друго чекмедже и го изпразни в нов кашон. Разбираше, че Алвин е прав донякъде, но не искаше да го признае. Пое си дълбоко дъх.

— Мислех, че се радваш, защото най-сетне съм срещнал някого.

— Радвам се. Но не предполагах, че ще напуснеш Ню Йорк и ще решиш да се ожениш. Мислех, че се шегуваш. Тя е прекрасна наистина и ако след година-две все още си влюбен в нея, лично ще те довлека до олтара. Но ти прибързваш безпричинно.

Джеръми се обърна към прозореца. Взря се в сивите, покрити със сажди тухли, обрамчващи практичните правоъгълни прозорци на съседната сграда. Зад тях пробягваха сенки — жена, която говори по телефона, мъж, увит в хавлия, запътил се към банята, друга жена, която глади пред включения телевизор. През цялото време, докато живееше тук, си бяха разменяли само задължителните поздрави и нито дума повече.

— Бременна е — рече най-сетне.

За миг Алвин реши, че му се причува. Изражението на Джеръми обаче му подсказа, че не се шегува.

— Бременна?

— Момиче е.

Алвин се строполи на леглото, сякаш краката му са омекнали.