Знаех, че е права. Няколко седмици след разговора ни тя се качи на самолета и замина, без да си вземе довиждане с мен. След една година взех телефонния й номер в Ню Йорк от родителите й, обадих й се и си поговорихме двайсетина минути. Беше сгодена за някакъв адвокат и сватбата щеше да е следващия юни.
Разговорът ме засегна неочаквано силно. Същият ден ме бяха уволнили от работа — отново — и аз, както винаги, отидох да си ближа раните в „Лерой“. Щом влязох, ме посрещна същата тълпа от неудачници и изведнъж осъзнах, че не искам да прекарам още една безсмислена вечер и да се преструвам, че всичко в живота ми е наред. Купих си един стек бира и отидох на плажа. Тогава за пръв път се замислих какво наистина ще правя оттук нататък, дори се запитах дали не е най-добре да послушам татко и да се запиша в колеж. Но бях приключил с училището толкова отдавна, че идеята ми се стори чужда и дори нелепа. Наречете го късмет или зла участ, но точно в този момент край мен минаха двама моряци, които правеха вечерния си джогинг. Млади и в отлична форма, те излъчваха самоувереност и спокойствие. Ако те могат, помислих си, защо да не мога и аз?
Обмислях идеята няколко дни, накрая реших окончателно и поставих татко пред свършен факт. Всъщност въобще не го попитах — тогава двамата не си говорехме. Но една нощ се прибрах и на път за кухнята го мярнах да седи зад бюрото си както обикновено. Този път се спрях и го загледах. Плешивината на темето му се бе уголемила и малкото останала коса около ушите беше съвсем бяла. А му оставаха още няколко години до пенсия. И неочаквано ме ужили мисълта, че след всичко, което бе направил за мен, просто нямам право да постъпвам така с него.
И се записах в армията. Първото ми желание беше да постъпя във флота, защото познавах много моряци. Райтсвил Бийч гъмжеше от моряци от Кемп Леджин и Чери Пойнт, но когато работата опря до документите, се записах в армията. Прецених, че и в двата случая ще държа пушка, но това, което изигра решаващо действие, беше, че наборната комисия за флота бе излязла в обедна почивка и трябваше да вися там, докато се наобядват, а армейският офицер, чийто офис беше срещу този за флота, си беше на линия. Взех решението спонтанно и след двайсетина минути неочаквано и за мен се оказах с подписан договор за четири години. Офицерът ме потупа по рамото, поздрави ме с избора и аз си тръгнах, потресен от това, което бях направил преди малко. Беше 1997 година и аз бях на двайсет.
Лагерът за новобранци във Форт Бенинг беше толкова отвратителен, колкото си го представях. Всичко бе организирано сякаш нарочно да ти смачка достойнството и да ти промие мозъка, за да се научиш да изпълняваш безпрекословно всяка заповед, без значение колко глупава е тя. За разлика от останалите, аз се приспособих бързо. Реших да избера пехотата. През следващите месеци минахме обща подготовка и симулирахме различни военни ситуации в Луизиана и добрия стар Форт Браг. Основно учехме как да убиваме хора и да разрушаваме създаденото от тях. Не след дълго моят взвод, като част от Първа пехотна дивизия, бе изпратен в Германия. Не знаех грам немски, но това се оказа без значение, защото тези, с които общувах, знаеха английски. Отначало беше лесно. Военният живот е подреден и няма какво толкова да му мисли човек. После прекарах седем отвратителни месеца на Балканите — първо в Македония, през 1999, после в Косово, където останах до пролетта на 2000 година. Войнишката служба не е много добре платена, но предвид, че не даваш пари за наем, нито за храна и няма къде да харчиш, успях да сложа нещичко в банката.
Първия си отпуск прекарах у дома и се отегчих до смърт. За втория отидох до Лас Вегас. Един приятел беше оттам, покани ни с още един тип на гости. Настанихме се в къщата на родителите му и се впуснахме по казината. Там профуках всичко, спестено до този момент. Третият отпуск беше веднага след Косово и аз имах нужда от сериозна почивка, затова реших да си отида вкъщи с надеждата, че скуката ще успокои настръхналите ми нерви. Заради голямото разстояние с татко се чувахме рядко по телефона, но той ми пишеше най-редовно, на всяко първо число на месеца. Писмата му нямаха нищо общо с тези, които другите получаваха от майките, сестрите или гаджетата си. В тях нямаше нищо лично, нищо сантиментално и нито дума дали му липсвам или не. Но и за монетите не споменаваше нищо. Пишеше за промените в квартала и основно за времето. Когато му опишех някой от сблъсъците, в които участвах на Балканите, той отвърна, че се радва, че съм оцелял, но нищо повече. По начина на изказване разбрах, че не иска да чува за опасностите, на които съм подложен. Явно фактът, че живеех в риск, го плашеше и аз престанах да пиша за страшните неща, съпътстващи живота на войника. Пишех колко досадна работа е да си на пост и как, понеже няма какво друго да правя, броя цигарите на другия приятел на пост, за да не заспя. Всяко негово писмо завършваше с обещанието, че ще пише отново и никога не ме разочароваше. Бях започнал да осъзнавам, че в много отношения той е далеч по-добър от мен.
Читать дальше